Ерих Ремарк - Триумфалната арка

А бежанците изпадат понякога в затруднения. Добре е да знаеш къде можеш да отидеш в такъв случай и да знаеш, че полицията няма да те открие.

— Откъде знаеш, че съм бежанец?

— Знам. Но не съм казвала никому. Това не засяга другите. Вземи адреса и ако ти потрябва някой ден, ела. У нас никой няма да те търси.

— Добре. Благодаря, Роланд.

— Преди два дни тук идва един полицай. Пита за някакъв германец. Искаше да знае идвал ли е.

— Така ли? — попита внимателно Равик.

— Да. За онзи, който беше тук при последното ти идване. Сигурно не си спомняш вече. Един дебел, плешив мъж. Седнал бе с Ивон и Клер. Полицаят питаше бил ли е тук и кой друг е бил по същото време.

— Не си спомням — каза Равик.

— Сигурна съм, че не си го забелязал. Но аз не му казах, разбира се, че си идвал оная вечер.

Равик кимна.

— По-добре да не знаят — заяви Роланд. — По този начин няма да дам на фантетата възможност да преследват невинни хора за това, че нямат паспорти.

— Разбира се. Каза ли полицаят какво иска?

Роланд вдигна рамене.

— Не. А не е и наша работа да го питаме. Казах му, че никой не е идвал. Това е правило в нашето заведение. Ние никога нищо не знаем. Така е по-добре. А той и не прояви особен интерес.

— Така ли?

Роланд се усмихна.

— Трябва да знаеш, Равик, че повечето французи не искат и да знаят какво може да се случи на някой немски турист. Ние си имаме достатъчно грижи.

Тя стана.

— А сега трябва да си вървя. Сбогом, Равик.

— Сбогом, Роланд. Без теб тук няма да е вече тъй хубаво.

Тя се усмихна.

— Отначало може би не. Но скоро ще стане.

Отиде да се сбогува с момичетата. На минаване погледна към касата, столовете и масите. Практични подаръци. Тя си ги представяше вече в кафенето си; особено касата. Тази каса означаваше приходи, сигурност, дом и благоденствие. Роланд се поколеба за миг, но не можа да устои. Извади няколко монети от чантата си, сложи ги в лъскавата каса и я завъртя. На прозорчето се появи сумата два и половина франка, касата се отвори и Роланд прибра с щастлива детска усмивка собствените си пари.

Любопитни момичетата я заобиколиха. Роланд повтори операцията и плати франк и седемдесет и пет.

— Какво може да се получи във вашето заведение за един франк и седемдесет и пет сантима? — попита Маргьорит, по прякор Кобилата.

Роланд помисли. После отвърна:

— Едно дюбоне, два пъти перно.

— А колко струват амерпиконът или бирата?

— По седемдесет сантима. — Роланд записа нула франка и седемдесет сантима.

— Евтино е — каза Кобилата.

— При нас трябва да е по-евтино, отколкото в Париж — обясни Роланд.

Момичетата наредиха столовете около двете мраморни маси, седнаха внимателно, пригладиха копринените си рокли и започнаха да се държат като посетителки в бъдещото кафене на Роланд.

— Три чая с английски бисквити, госпожо Роланд — каза Дейзи, нежна руса девойка, любимка главно на женените посетители.

— Седем франка и осемдесет. — Роланд маркира на касата си. — Съжалявам, но английските бисквити са много скъпи.

От съседната маса Маргьорит-Кобилата вдигна глава, след като точно премисли всичко.

— Две бутилки помри — поръча тържествено тя. Обичаше Роланд и искаше да й го покаже.

— Деветдесет франка. Хубаво помри.

— И четири коняка — изпръхтя Кобилата, — Днес имам рожден ден.

— Четири франка и четиридесет. — Касата изтрака.

— Четири кафета с целувки.

— Три франка и шестдесет.

Възхитена Кобилата погледна Роланд. Не можеше да измисли нищо повече.

Момичетата заобиколиха касата.

— Колко прави всичко, госпожо Роланд?

Тя им показа бележката с отпечатаните цифри.

— Сто и пет франка и осемдесет сантима.

— И колко е печалбата?

— Около тридесет франка. Главно от шампанското. От него много се печели.

— Добре — каза Кобилата. — Добре! Така винаги да ви върви.

Роланд се върна при Равик. Очите й сияеха като на човек, който е влюбен или печели.

— Сбогом, Равик, не забравяй какво ти казах.

— Няма. Сбогом, Роланд.

Тя излезе — силна, изправена, уверена. Бъдещето беше за нея ясно, а животът — хубав.

Равик седеше с Морозов пред „Фуке“. Беше девет часът вечерта. Терасата бе препълнена. Две улични лампи светеха някъде зад Арката със студена бяла светлина.

— Плъховете напускат Париж — каза Морозов. — В „Интернационал“ има три празни стаи. Това не се е случвало от 1933 година насам.

— Други емигранти ще дойдат и ще ги заемат.

— Какви? Имали сме руснаци, италианци, поляци, испанци, германци.