Ерих Ремарк - Триумфалната арка

Плати, взе куфара си, влезе в бистрото и видя как таксито изчезна. След това се върна, повика нова кола и каза да го закарат в „Интернационал“.

В хола имаше само един заспал прислужник. Часът беше дванадесет. Съдържателката бе на обяд. Равик занесе куфара в стаята си. Съблече се и пусна душа. Ми се дълго и старателно. След това се изтърка със спирт. Освежи се. Остави настрана куфара и вещите, които бяха в него. Смени бельото и костюма си и слезе при Морозов.

— Тъкмо се готвех да те потърся — каза Морозов. — Днес съм свободен. Можем да обядваме в „Пренс дьо Гал“… — Той млъкна и погледна Равик изпитателно.

— Не е нужно вече — отвърна Равик.

Морозов го погледна.

— Всичко свърши — продължи той. — Тази сутрин. Не ме разпитвай. Спи ми се.

— Трябва ли ти нещо друго?

— Нищо. Всичко свърши. Имах късмет.

— Къде е колата?

— На улица „Понсле.“ Всичко е наред.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не. Заболя ме внезапно глава. Искам да поспя.

Ще сляза по-късно.

— Добре. Наистина ли нямаш нужда от нищо?

— Не — отговори Равик. — Вече не, Борис. Всичко стана лесно.

— Да не си забравил нещо?

— Струва ми се, че не. Не. Не съм. Не ми се говори за това. Първо трябва да поспя. По-късно. Тук ли ще бъдеш?

— Разбира се.

— Добре. Ще дойда после при теб.

Равик се върна в стаята си. Имаше ужасно главоболие. Постоя известно време на прозореца. Лилиите се белееха долу пред прозореца на Визенхоф. Отсреща се виждаше сивата стена с тъмните прозорци. Всичко свърши най-после. Беше убеден, че е правилно и заслужено, че така трябваше да стане, но ето всичко се свърши и нямаше вече какво да прави. Нищо не му оставаше. Никаква цел. От утре животът му нямаше да има смисъл. А днешният ден си отиваше бързо зад прозореца му.

Съблече се и се изми отново. Накисна ръцете си в спирт, след това ги изсуши, без да ги изтрие. Кожата около ставите на пръстите се опъна. Главата му тежеше, мозъкът сякаш се люлееше. Извади игла за инжекции, извари я в малък електрически чайник на перваза на прозореца. Водата повря известно време. Това клокочене му напомни поточето. Само поточето. Счупи крайчеца на две ампули и напълни спринцовката с без цветната течност. Направи си инжекция и легна. След това взе стария си халат и се покри. Почувства се като дванадесетгодишно дете, уморено и изоставено в самота на детството и младостта.

Събуди се привечер. Розовият залез бавно се спускаше над покривите. От долния етаж се чуваха гласовете на Визенхоф и госпожа Голдберг. Не разбра за какво говорят. И не го интересуваше, чувстваше се като човек, спал следобед, без да е свикнал на това, — отделен от всякакви връзки и готов да се самоубие веднага, без много да мисли. „Бих желал сега да оперирам“ — помисли той. Някой тежък, почти безнадежден случай. Спомни си, че не е хапнал нищо през целия ден и изведнъж почувства ужасен глад. Главоболието бе изчезнало. Облече се и слезе долу.

Морозов седеше по риза до масата в стаята си и разрешаваше някаква задача на шах. Стаята му беше почти празна. На стената бе окачена униформата му. В един ъгъл имаше икона и запалено кандило. В друг — маса със самовар, в трети — модерен хладилник. Той беше разкошът на Морозов. Там държеше водка, хранителни продукти и бира. Пред леглото имаше турски килим.

Морозов стана, без да продума, и донесе две чаши и бутилка водка.

— Зубровка — добави после и наля чашите.

— Не искам нищо да пия, Борис — каза Равик, като седна на масата. — Ужасно съм гладен.

— Добре, да отидем да хапнем нещо. Междувременно… — Морозов почна да се рови в хладилника и извади черен руски хляб, краставички, масло и кутийка хайвер. — Да хапнем от това. Хайверът ми е подарък от главния готвач на „Шехеразада“. Не е за пренебрегване.

— Стига с този театър, Борис — каза Равик. — Срещнах го пред „Озирис“. Убих го в Булонската гора, а в Сен Жермен го погребах.

— Видя ли те някой?

— Не. Никой не ме видя дори и пред „Озирис“.

— Никъде ли?

— Един човек мина през полянката в Булонската гора. Когато всичко бе вече свършено. Не видя нищо друго освен колата и мен. В този момент аз точно повръщах. Можеше да съм пиян или да ми е станало лошо. Няма нищо необикновено.

— Какво направи с вещите му?

— Зарових ги. Извадих етикетите на магазините и ги изгорих заедно с документите му. Взех парите и разписката за багажа, оставен на Северната гара. Платил бе стаята си в хотела, защото трябваше да замине тая сутрин.

— Това наистина се казва късмет. Следи от кръв?