Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Никакви. Мина без кръв. Напуснах стаята в „Пренс дьо Гал“. Прибрах и вещите си. Хората, с които се е срещал, вероятно ще предположат, че вече си е заминал. Ако приберем и багажа му, никакви следи не ще останат в Париж.

— В Берлин ще разберат, че не се е върнал, и ще го потърсят тук.

— Но щом багажът му не е тук, не ще могат да разберат къде е отишъл.

— Ще разберат. Ще узнаят, че не е използувал билета си за спалния вагон. Изгори ли го?

— Да.

— Изгори тогава и разписката за багажа.

— Можем да я изпратим в гардероба на гарата с молба да изпратят куфарите му в Берлин или някъде другаде.

— Все едно е. По-добре да я изгорим. Колкото повече се занимаваш с това, толкова по-подозрителен ставаш. Така той просто е изчезнал. Това се случва често в Париж. Ще започнат издирвания и ако им провърви, могат да открият къде са го видели за последен път. В „Озирис“. Влиза ли вътре?

— Да. Само за миг. И го видях. Но той не. След това го чаках навън. Там не ни видя никой.

— Могат да разпитват кой е бил по това време в „Озирис“. Роланд ще си спомни, че ти си бил там.

— Там ходя често. Това още не значи нищо.

— По-добре е да не те разпитват. Емигрант без документи. Знае ли Роланд къде живееш?

— Не. Но знае адреса на Вебер. Той е официалният лекар на заведението. Само че Роланд напуска след няколко дни.

— Няма значение. Ще научат къде е отишла. — Морозов наля водка в чашата си. — Слушай, Равик, струва ми се, че ще е най-добре да изчезнеш за няколко седмици.

Равик го погледна.

— Лесно е да се каже, Борис. Но къде да отида?

— Навсякъде, където има много хора. Иди в Кан или Довил. Там сега е препълнено и лесно можеш да изчезнеш сред множеството. Или в Антиб. Мястото ти е познато. А там никой не иска документи. От Вебер и Роланд винаги мога да науча дали полицията те търси като свидетел.

Равик поклати отрицателно глава.

— Най-добре е да си стоя, където съм. И да се държа така, като че нищо не се е случило.

— Но не и в сегашното положение.

Равик погледна Морозов.

— Няма да бягам. Ще остана тук. И това е част от делото. Не разбираш ли?

Морозов не отговори веднага.

— Изгори най-напред разписката за багажа — каза после той.

Равик извади от джоба си разписката. Запали я и я изгори в пепелника. Морозов взе медната паничка и изхвърли през прозореца фината пепел.

— Така. Уреди се и това. Имаш ли още нещо негово у себе си?

— Пари.

— Дай да ги видя.

Морозов ги прегледа. По банкнотите нямаше никакви белези.

— Лесно можеш да се отървеш от тях. Какво смяташ да ги правиш?

— Да ги изпратя анонимно на фонда за бежанци.

— Размени ги утре, а ги изпрати след две седмици.

— Добре.

Равик сложи банкнотите в джоба си. Когато ги сгъваше, се сети, че яде. Погледна бързо ръцете си. Какви странни мисли го бяха обзели тая сутрин! Той взе още едно парче от пресния черен хляб.

— Къде ще отидем да ядем? — попита Морозов.

— Където и да е.

Морозов го погледна. Равик се усмихна. За пръв път.

— Слушай, Борис — каза той, — не ме гледай като медицинска сестра, която очаква някой да получи пред нея нервен припадък. Очистих един скот, който заслужаваше хилядократно по-лоша съдба. Убивал съм десетки хора, с които не ме е свързвало нищо, и съм получавал ордени за това, убивал съм ги не в честна борба, а промъквайки се зад гърба им, дебнейки ги из засада, тогава, когато те изобщо не са очаквали. Но тогава беше война и затова никой не може да ме осъди. Единствено съжалявам, че не можах да кажа в очите на Хааке всичко, което мисля, а изпитвах страшно желание да го сторя. Него го няма, той не ще измъчва вече никого. Аз спах, прогоних всички мисли за случилото се и го чувствам като нещо далечно, сякаш съм го прочел във вестника.

— Добре — отвърна Морозов, като закопча сакото си. — Да тръгваме. Искам да пийна нещо.

— Ти ли? — попита Равик и го погледна.

— Да, аз — отговори Морозов и добави след кратко колебание: — За пръв път се чувствам остарял.

Прощалната вечер на Роланд започна точно в шест. Трая само един час. Работата започваше в седем.

Масата беше сложена в една съседна зала. Всички проститутки бяха облечени. Повечето бяха в черни копринени рокли. Понеже ги бе виждал винаги голи или в съвсем прозрачни дрехи, Равик мъчно можа да познае повечето от тях. Само пет-шест бяха останали в голямата зала, за да обслужват посетителите в случай на нужда. Те щяха да се преоблекат в седем часа и да дойдат на празненството. Никоя нямаше да се яви в професионалния си костюм. Това не беше нареждане на съдържателката; момичетата го пожелаха сами. Равик не бе и очаквал нещо друго. Той знаеше каква е етикецията при проститутките, много по-строга от тая във висшето общество.