Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Спокойно — каза Равик. — Спокойно! Всичко ще се оправи. Няма нищо страшно.

Отряза презрамките на вечерната рокля и я смъкна внимателно. На гърдите нямаше нищо. Раната беше в гърлото. Ларинксът беше сигурно незасегнат, иначе не би могла да се обади по телефона. Артерията — също.

— Боли ли? — попита той.

— Да.

— Много ли?

— Да…

— Ей сега ще мине…

Приготви спринцовката. Тогава забеляза очите на Жоан.

— Няма нищо. Само против болките. Ще спрат веднага.

Заби иглата и изпразни спринцовката.

— Готово. — После се обърна към мъжа. — Телефонирайте Паси 27 — 43. Повикайте линейка с двама санитари. Веднага.

— Какво ми е? — попита с усилие Жоан.

— Паси 27 — 43 — повтори Равик. — Веднага! Хайде, обадете се!

— Какво ми е, Равик?

— Нищо опасно. Но тук не мога да установя точно какво е. Трябва да те откараме в болница.

Тя го погледна. Лицето й беше изцапано. Черният туш се бе размазал по клепките й. Червилото бе изтъркано от едната страна. Едната половина на лицето й напомняше лицето на клоун от провинциален цирк, другата с черните кръгове под очите напомняше лицето на стара, уморена проститутка. А над него блестяха косите.

— Не искам да ме оперират — прошепна тя.

— Ще видим. Може би не е нужно.

— Дали е… — Тя млъкна.

— Не — каза Равик. — Не е сериозно. Само че там са всички инструменти.

— Инструменти…

— За преглед. Сега ще те… Няма да боли…

Инжекцията подейства. Докато Равик преглеждаше предпазливо Жоан, очите й престанаха да се взират уплашено в него.

Мъжът се върна в стаята.

— Линейката идва.

— Потърсете сега Отьой 13 — 57. Там е болницата. Аз ще говоря.

Мъжът послушно изчезна.

— Ще ми помогнеш… — прошепна Жоан.

— Разбира се.

— Не искам да ме боли.

— Няма да боли.

— Не мога… Не мога да понасям… — Тя почна да се унася. Гласът й заглъхна. — Просто не мога…

Равик погледна раната от куршума. Не бе засегнат ни един от големите кръвоносни съдове. Куршумът не беше излезнал. Не каза нищо. Само направи превръзка, без да издаде опасенията си.

— Кой те сложи на леглото? — попита той. — Да не би сама…

— Той…

— Можеш ли да ходиш?

Занесеният й поглед се впи уплашено в него.

— Какво? Аз… Не… Не можех да помръдна крака си. Целият крак… Какво ми е, Равик?

— Нищо. Така и мислех. Ще се оправи.

— Болницата…

Равик отиде бързо на телефона.

— Кой е? Йожени ли? Да… Една стая и повикайте Вебер. — Той погледна към спалнята, след това добави тихо. — Пригответе всичко. Трябва да започнем веднага. Повиках линейка. Злополука… Да… Именно… Да… След десет минути…

Затвори слушалката. И остана за миг на мястото си. Същата маса. Бутилка ментовка, отвратително питие, чаши, парфюмирани цигари — ужасно, като в лош филм, — хвърлен на килима пистолет, кръв. Всичко му се струваше недействително. „Какво ме кара да мисля така?“ — помисли той. — Истина е. Сега се сети и кой е мъжът, който го бе повикал. Костюмът с подплънки на раменете, гладко вчесаните напомадени коси, леката миризма на одеколон „Шьовалие д’Орсе“, която го бе подразнила в колата, пръстените по ръцете… Този човек беше наистина артистът, на чиито заплахи той се бе присмял. „Добре се е прицелил — помисли той. — Или изобщо не се е прицелвал. Такова нараняване може да се получи само когато нямаш намерение и не искаш да улучиш.“

Той се върна. Мъжът бе коленичил до леглото. Ще коленичи, разбира се. Не можеше иначе; приказваше, вайкаше се, после отново приказваше. Думите му се лееха безспир.

— Станете — каза Равик.

Мъжът стана послушно и изтърси разсеяно праха от коленете си. Равик го погледна. Сълзи. Само това липсваше.

— Нямах намерение да я нараня, господине. Кълна ви се, не исках. Това е чиста, нелепа случайност.

Равик почувства, че му се повдига. Чиста случайност. Скоро ще заприказва в стихове.

— Знам. Слезте сега долу и чакайте линейката. Мъжът понечи да каже нещо.

— Вървете! — прекъсна го Равик. — Нека този проклет асансьор да е готов. Бог знае как ще слезем с носилката.

— Ще ми помогнеш, Равик, нали? — каза унесено Жоан.

— Да — отвърна той без всякакви надежди.

— Ти си тук. Винаги съм спокойна, когато си с мен. Изцапаното лице се усмихна. Клоунът се ухили, а проститутката едва се усмихна.

— Не исках, миличко… — каза мъжът на прага.

— Вървете! — извика Равик. — Ще се махнете ли, да ви вземат дяволите?

Жоан помълча известно време. После отвори очи.

— Той е идиот — каза изненадващо ясно тя. — Не е искал, разбира се… Горкият… искаше само да покаже, че е нещо. — Странно, почти шеговито изражение светна в погледа й. — И аз не можех да повярвам… Дразнех го, докато…