Ерих Ремарк - Триумфалната арка

— Не бива да говориш.

— Дразнех го… — Очите й се свиха съвсем. — Такава съм, Равик… Животът ми… Той не искаше да ме нарани… а…

Очите й съвсем се затвориха. Усмивката угасна, Равик се ослуша и погледна към входа.

— Не ще можем да внесем носилката в асансьора. Много е тесен. В най-добрия случай полуизправена.

— Ще можете ли да направите с нея завоите по стълбището?

Санитарят излезе.

— Може би. Но ще трябва да вдигнем носилката високо. Най-добре е да вържем болната.

Завързаха я. Жоан беше полузаспала. От време на време стенеше. Санитарите излязоха.

— Имате ли ключ? — обърна се Равик към артиста.

— Аз ли?… Не. Защо?

— За да заключите жилището.

— Нямам. Но тук някъде има ключ.

— Потърсете го и заключете вратата.

Санитарите бяха спрели на първата площадка.

— Вземете и револвера. Навън може да го хвърлите.

— Аз… аз… ще се… ще се предам на полицията. Сериозна ли е раната?

— Да.

Артистът се изпоти. Потта бликна така ненадейно от порите му, сякаш под кожата му нямаше нищо друго. Върна се в жилището.

Равик тръгна след носилката. Стълбището имаше автомат, който светеше само три минути и после угасваше. На всяка площадка копчето трябваше отново да се натиска. Санитарите слязоха сравнително лесно до средата на стълбите. Но завоите бяха мъчни. За да могат да минат, трябваше да издигат носилката високо над главите си и над парапета. Огромните им сенки играеха по стените. „Къде съм виждал това? Някъде съм го виждал“ — помисли унесено Равик. После си спомни. При свалянето на Рашински, още в самото начало.

Докато санитарите си подвикваха един на друг, а носилката изкъртваше мазилката на стените, тук-там се отвориха врати. Появиха се любопитни погледи, пижами, разчорлени коси, подути от сън лица, яркочервени и зелени нощници на тропически цветя.

Лампите пак угаснаха. Санитарите изръмжаха в тъмното и се спряха.

— Осветлението!

Равик потърси копчето. В тъмнината докосна женски гърди, лъхна го неприятен дъх, нещо изшумя в краката му. Светна отново. Една русокоса жена го погледна втренчено. Лицето й бе дебело и намацано с крем, а ръката й придържаше роба от крепдешин с безброй кокетни рушчета. Приличаше на затлъстял булдог в дантелено легло.

— Мъртвец ли? — попита тя с поглед.

— Не.

Равик продължи. Нещо изсъска. Една котка отскочи назад.

— Фифи! — Жената се наведе, като разкрачи дебелите си крака. — Господи, Фифи, да не те настъпиха?

Равик влизаше по стълбите. Носилката се люшкаше пред него. Той видя главата на Жоан, която се поклащаше при всяко движение на носилката. Не можеше да види очите й.

Последната площадка. Осветлението пак изгасна. Равик се качи до първия етаж, за да намери копчето. В същия миг изтрака асансьорът, който се спусна надолу в тъмнината, сякаш слизаше от небето. Артистът бе застанал в силно осветената желязна клетка. Той мина край Равик и носилката безшумно и неудържимо като видение. Намерил бе асансьора горе и го бе използувал, за да ги настигне по-бързо. Постъпил бе разумно, макар че постъпката му изглеждаше призрачна и невероятно смешна.

Равик вдигна глава. Вече не трепереше. Ръцете му престанаха да се потят под гумените ръкавици, които бе сменил два пъти.

Срещу него стоеше Вебер.

— Равик, ако искате, повикайте Марто. Може да дойде след петнадесет минути. Вие ще му асистирате, а той ще оперира.

— Не, много е късно. Не мога да оперирам, а още по-малко да гледам.

Равик си пое дъх. Сега се почувства спокоен. Започна да работи. Кожата, бяла кожа. „Като всяка кожа“ — каза си той. Кожата на Жоан. Като всяка кожа.

Кръв. Кръвта на Жоан. Като всяка друга. Тампон. Разкъсан мускул. Тампон. Внимание! По-нататък! Парченце сребърен брокат. Нишки. По-нататък! Каналът на раната. Надробени кости. По-нататък! Каналът води към… към…

Равик усети, че главата му се изпразва. Той бавно се изправи.

— Погледнете само… Седмият прешлен…

Вебер се наведе над разреза.

— Не изглежда добре.

— Нещо повече… Безнадеждно. Нищо не може да помогне.

Равик погледна ръцете си. Те се движеха в гумените ръкавици. Силни, опитни ръце, които бяха оперирали хиляди пъти и зашивали разкъсани тела, често сполучливо, понякога несполучливо, случвало се беше да направят и невъзможното възможно… когато няма почти никакъв шанс да се оцелее. Но сега, когато всичко зависеше от тях, те бяха безпомощни.

Нищо не можеше да се направи. Никой нищо не можеше да направи. Невъзможно беше да се, оперира. Той застана, вперил очи в кървавата рана. Можеше да повика Марто. Но той щеше да каже същото.