Ерих Ремарк: Време да се живее и време да се мре

— Райке е.

— Разровете лицето.

Гребер и Хиршланд продължиха да разравят.

— Внимавайте — извика Мюке — да не му пробиете главата!

— За да се размирише ли? — забеляза Имерман.

— Дръж си устата! Това са останките на германски офицер, паднал за родината. Ясно ли ти е, мръсен комунист!

Лицето се появи из снега. То беше мокро и изглеждаше някак странно с пълните със сняг орбити. Като че ли някой скулптор бе започнал да моделира маска и я бе оставил сляпа. Един златен зъб блестеше между посинелите устни.

— Не мога да го позная — каза Мюке.

— Той трябва да е. Друг офицер по това време не сме загубили.

— Изчистете му очите!

За миг Гребер се подвоуми. След това внимателно изчисти снега с ръкавицата си.

— Той е — каза Гребер.

Мюке стана нервен. Той пое сам командата. Тъй като се касаеше за офицер, счете, че с работата трябва да се заеме по-висш чин.

— Вдигайте! Хиршланд и Зауер за краката, Щайнбренер и Бернинг — за ръцете. Гребер, внимавайте главата! Хайде, всички едновременно — едно, две, три!

Тялото помръдна.

— Още веднъж! Едно, две — вдигайте!

Трупът се помръдна отново. Когато въздухът проникна под него, чу се звук, приличен на глуха въздишка.

— Господин фелдфебел, кракът ще се откъсне — извика Хиршланд.

Месото на краката бе изгнило от влагата и бе започнало да се отделя от бедрата. Единият ботуш се измъкна наполовина.

— Веднага пускайте! — извика Мюке. Беше вече късно. Тялото се просна, обаче ботушът остана в ръцете на Хиршланд.

— Кракът вътре ли е? — запита Имерман.

— Оставете ботуша настрана и продължавайте да разравяте с лопата! — закрещя Мюке на Хиршланд. — Откъде да зная, че се е размекнал толкова! А вие, Имерман, стига сте говорили. Имайте уважение пред смъртта.

Имерман погледна Мюке с недоумение, но замълча. След няколко минути тялото бе напълно освободено от снега. В един от джобовете на мократа униформа намериха портфейл с книжа. Текстът се беше размазал, но беше още четлив. Гребер имаше право: беше лейтенант Райке, който през есента командуваше един взвод на ротата.

— Трябва веднага да съобщим — каза Мюке. — Стойте тук! Сега ще се върна.

Той се отправи към къщата, където живееше ротният командир — единствената горе-долу запазена сграда. Навярно преди революцията е принадлежала на попа. Рае седеше в голямата стая. Мюке погледна с ненавист широката руска печка, в която гореше огън. На скамейката, която заобикаляше печката, спеше овчарското куче на Рае. Мюке рапортува и капитанът излезе с него.

Рае наблюдава известно време трупа на Райке.

— Затворете му очите — каза той след това.

— Не може, господин лейтенант — отговори Гребер. — Клепачите са се размекнали и ще се откъснат. Рае погледна към полуразрушената черква.

— Занесете го сега за сега там. Имаме ли ковчег?

— Ковчезите останаха назад — отговори Мюке.

— Имахме няколко за особени случаи, но попаднаха в ръцете на русите. Надявам се, че ще имат случай да ги използуват.

Щайнбренер се засмя. Рае не се усмихна.

— Не можем ли да сковем един?

— Ще ни отнеме много време, господин лейтенант — каза Гребер. — Тялото е вече съвсем разложено. Освен това в селото едва ли ще се намери подходящ дървен материал.

Рае кимна с глава.

— Сложете го на едно платнище. Ще го погребем в него. Изкопайте гроб и сковете кръст.

Гребер, Зауер, Имерман и Бернинг понесоха тялото към черквата. Хиршланд ги последва нерешително с ботуша в ръка, в който бе останало парче от крака.

— Фелдфебел Мюке — каза Рае.

— Господин лейтенант!

— Днес ще ни препратят четирима пленени руски партизани. Утре сутрин трябва да бъдат разстреляни. Нашата рота получи заповед за това. Запитайте във вашия взвод за доброволци. Ако няма, в канцеларията ще се определи кой да участвува.

— Слушам, господин лейтенант.

— Един Господ знае защо именно ние трябва да свършим тази работа. Но при тая бъркотия.

— Аз съм доброволец — каза Щайнбренер.

— Добре.

Лицето на Рае остана неподвижно. С големи крачки той се върна по проправения в снега път — „Връща се при печката — помисли си Мюке. — Страхливец! Голяма работа, да се разстрелят няколко партизани! Като че ли те не са ликвидирали стотици наши другари.“

— Ако русите пристигнат навреме, ще могат да изкопаят и гроба на Райке — каза Щайнбренер. — Така ще отхвърлим тази работа от нас. Всичко наведнъж, нали, господин фелдфебел?

— Нямам нищо против!

На Мюке му горчеше в устата. „Даскалска душа — помисли си той. — Слаб, дълъг като върлина и с рогови очила. Лейтенант още от първата война. Нито веднъж не е бил повишен в тази война. Безстрашен — добре, та кой ли не е? Но в никакъв случай водач по природа.“