Ерих Ремарк: Време да се живее и време да се мре

Имерман бръкна под униформата си и започна да се чеше с видимо удоволствие.

— Би ми било все едно как пикая, само да можех да стана отново цивилен.

— На мен също. Но изглежда ще останем вечно войници.

— Разбира се, нали сме герои — докато пукнем. Само есесовците още могат да пикаят в голяма дъга. Зауер закопча панталона си.

— Да, могат. Ние свършваме мръсната работа, а братлетата обират парсата. Ние се бием две-три седмици за някой проклет град, а в последния ден пристигат есесовците и влизат победоносно в него преди нас. Виж само какви грижи се полагат за тях. Винаги най-дебелите шинели, най-хубавите ботуши и най-големите парчета месо.

Имерман се захили.

— Сега вече и есесовците не завземат градове. Сега Отстъпват. И те като нас.

— Не е като нас. Ние не палим и не разстрелваме всичко, което ни попадне.

Имерман престана да се чеше.

— Какво става с теб днес? — запита той с изненада. — Каква е тая човечност, която те прихваща? Внимавай да не те чуе Щайнбренер, иначе в най-скоро време ще се озовеш в някой наказателен батальон. Виж, снегът пред черквата започва да се топи. Вижда се част от ръката на онзи там.

Зауер погледна нататък.

— Ако продължава така, утре ще го намерим да виси на някой кръст. Добро място си е избрал. Точно на гробищата.

— Това гробища ли са?

— Разбира се. Не си ли спомняш? Та тук бяхме вече веднъж. При последната атака — в края на октомври. Не беше ли още при нас?

— Не.

— Къде беше? В болница?

— Не, в наказателен батальон. Зауер подсвирна.

— Лоша работа! Защо?

Имерман го погледна.

— Навремето бях комунист — каза той.

— Хайде де! И те пуснаха?

— Необходим съм им. Механик съм по професия, но изглежда, че тук им трябвам повече, отколкото в укрепленията.

— Съмнявам се. Но все пак — да изпратят един бивш комунист в Русия! Обикновено избират друг фронт.

Внезапно Зауер погледна Имерман с недоверие.

Имерман се усмихна. Той бе доловил мисълта му.

— Не бой се, де! — каза той. — Не съм подлец и няма никому да повторя това, което каза за есесовците. Това си мислеше, а?

— Кой, аз? Да не си полудял? Зауер взе канчето си за храна.

— Ето чорбата! Бързо, иначе ще остане само помията.

Ръката се подаваше все повече. Като че ли не снегът се топеше, а самата ръка постепенно израстваше като безмълвна закана и вкаменял зов за помощ.

Командирът на ротата се спря.

— Какво е това там?

— Някой русин, господин лейтенант.

Рае се загледа съсредоточено. Той можа да разпознае края на изгнил вече ръкав.

— Не е русин — каза той.

Фелдфебелът Мюке сви пръстите си в ботушите. Не можеше да понася лейтенанта. Наистина, пред него той беше застанал безупречно изопнат — дисциплината стоеше над всички лични чувства, — но за да даде израз на пренебрежението си, той мърдаше незабелязано пръстите на краката си. „Глупак — помисли си той. — Бърборко!“

— Накарайте да го изровят — каза Рае.

— Слушам.

— Изпратете веднага няколко души там. Не е приятна тази гледка.

„Некадърник — продължаваше на ум Мюке, — дрипльо! Не било хубава гледка. Като че ли това е първият мъртвец, когото виждаме с очите си!“

— Немски войник е — каза Рае.

— Слушам, господин лейтенант. От четири дни насам намираме само руси.

— Нека да го изровят, тогава ще видим какъв е.

Рае се запъти към квартирата си. „Надута пуйка — мислеше си Мюке. — Има си печка, топла къща и железен кръст на шията. А аз нямам и първа степен. Като че ли не съм го заслужил повече, отколкото той всичките тенекии, които висят на гърдите му.“

— Зауер! — извика той. — Имерман! Елате веднага. Вземете лопати. Кой е още там? Гребер! Хиршланд! Бернинг! Щайнбренер, поемете командата! Ето там — виждате ли ръката? Изровете трупа и го погребете, ако е германец. Обзалагам се, че е русин.

Щайнбренер се приближи мързеливо.

— Да се обзаложим! На колко?

Гласът му беше писклив, момчешки и той напразно се мъчеше да говори по-мъжествено. Мюке се подвоуми за момент.

— На три рубли — каза той най-сетне — три окупационни рубли.

— Пет. Под пет не се обзалагам.

— Добре, пет. Но ще ги изплатим.

Щайнбренер се засмя. Зъбите му блестяха на бледото слънце. Той беше деветнадесетгодишен и имаше лице на готически ангел.

— Разбира се, ще ги изплатим! Иска ли питане, Мюке?

Мюке го ненавиждаше, но се страхуваше от него и затова беше внимателен. Щайнбренер идваше от СС и бе награден със златния медал на Хитлеровата младеж. Той влизаше сега в състава на ротата, но всички знаеха, че е доносник на гестапо.