Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Георг ли свърши това?

— Бяха консорциум — отвърнах аз.

— Проклет да е! — Тя се изправи на прозореца. Котката отскочи. Отвори кепенците. — Проклет да е! — повтори тя с толкова жар и тъй убедително, сякаш го заклеймяваше в някакъв мистичен ритуал.

— Проклет да е за цял живот, завинаги…

Хванах свитите й юмруци и я отведох от прозореца.

— Трябва да се махнем оттук.

Слязохме по стълбите. Погледи ни следваха от всички врати. Едно сиво рамо ни махаше.

— Шварц! Не взимайте раница. Жандармите са подозрителни към раници. Имам един евтин куфар от изкуствена кожа, много шик…

— Благодаря — казах аз. — Нямам вече нужда от куфар. Щастие ми трябва.

— Ще стискаме палци.

Хелен бе тръгнала напред. Чух как пред вратата една измокрена курва я съветваше да си остане в къщи, дъждът бил попречил на занаята. Добре, помислих си аз; улиците не можеха да бъдат достатъчно безлюдни за мен. Хелен се смая, когато видя колата.

— Крадената — казах аз. — С нея трябва да стигнем колкото се може по-далеч. Качи се.

Още бе тъмно. Дъждът се стичаше на потоци по защитното стъкло. Ако имаше още кръв по стъпалото, сега щеше да се измие. Спрях малко встрани от къщата, дето живееше Грегориус.

— Застани ей тук — казах аз на Хелен и показах към стъклената козирка на един магазин, който предлагаше рибарски принадлежности.

— Не мога ли да чакам седнала?

— Не. Ако дойде някой, престори се, че чакаш клиенти. Веднага се връщам.

Грегориус бе готов. Сега страхът му бе отстъпил пред гордостта на художника.

— Трудното беше униформата — каза той. — Нали е цивилен. Вижте. Просто му отрязах главата.

Той беше извадил снимката на Георг, бе изрязал главата и врата, поставил униформата на моята снимка и фотографирал монтажа.

— Шварц, командир на хитлеристки щурмов батальон — с гордост изрече той. Беше изсушил вече копието и го бе поставил.

— Печатът някак си сполучи. Ако го разглеждат внимателно и без друго сте загубен — дори и истински да беше. Ето стария ви паспорт, невредим.

Той ми даде двата паспорта и остатъците от снимката на Георг. Скъсах фотографията на малки парченца, докато слизах по стълбите, и ги хвърлих навън във водата, която шуртеше в канавката.

Хелен чакаше. Преди това бях проверил колата; резервоарът беше пълен. Ако всичко вървеше добре, щях да мина с този бензин през границата. Щастието не ме изоставяше: в прегръдката на командното табло се откри един граничен пропуск, използван вече на два пъти. Реших да прекося границата на друго място, а не там, където колата веднъж се е появявала. Намерих също една карта от концерна „Мишлен“, няколко чифта ръкавици и атлас на автомобилните пътища в Европа.

Колата се движеше по дъжда. Имахме още няколко часа до съмване и пътувахме в посока Перпинян. Докато се развидели, исках да продължа на главното шосе.

— Да карам ли аз? — след известно време попита Хелен. — Ръцете ти!

— Ще можеш ли? Не си спала.

— Ти също.

Погледнах я. Имаше свеж и спокоен вид. Недоумявах.

— Искаш ли глътка коняк?

— Не. Ще карам, докато намерим някъде кафе.

— Лахман ми даде още една бутилка коняк. — Извадих я от палтото. Хелен поклати глава. Беше си направила инжекция.

— По-късно — с много благ глас каза тя. — Опитай се да заспиш. Ще се сменяме.

Хелен караше по-добре от мен. След малко тя запя монотонни, къси песнички. Напрежението ми е било голямо; сега бръмченето на колата и полугласното тананикане започнаха да ме приспиват. Знаех, че трябва да спя, ала постоянно се стрясках-. Сивата околност отлиташе край нас и ние използвахме фаровете, без да ни е грижа за правилата за затъмнение.

— Уби ли го? — внезапно попита Хелен.

— Да.

— Налагаше ли се?

— Да.

Продължихме да пътуваме. Гледах шосето втренчено и мислех за много неща, сетне усетих, че потъвам като камък. Когато се събудих, дъждът бе спрял.

Беше сутрин, колата бръмчеше, Хелен седеше на кормилото, а аз имах чувството, че всичко е било сън.

— Това, което казах, не е вярно — казах аз.

— Знам — отвърна тя.

— Беше друг — казах аз.

— Знам.

Не ме погледна.

Исках в последното по-голямо селище преди границата да получа испанска виза за Хелен. Тълпата пред консулството бе отчайваща. Трябваше да нося риска и за колата, може би я търсеха вече; друг избор нямаше. В паспорта на Георг имаше и виза.

Бавно приближих колата. Тълпата се раздвижи чак когато позна немския номер. Раздвои се пред нас. Част от емигрантите избягаха. Колата си пробиваше път към входа сред алея от омраза. Един жандарм козирува. Отдавна не ми се беше случвало подобно нещо. Поздравих небрежно и влязох в консулството. Жандармът ми направи път. Трябва да си убиец, с огорчение помислих аз, за да те уважават.