Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

— Не симулирам — отвърнах аз. — Боледувам тежко от сърце. Възможно е следващия път изобщо да не се изправя на крака, каквото и да правите.

Усмихнатия се обърна към агента.

— Нашето момченце било болно от сърце, да му вярваме ли?

Нанесе ми нов удар, ала почувствувах, че съм направил впечатление. Мъртъв не можеше да ме предаде на Георг.

— Още ли не сте се сетили за адреса? — попита той. — По-лесно е да го кажете сега, отколкото по-късно, когато ще бъдете вече без зъби.

— Не го знам. Бих искал да го зная.

— Нашият малчуган се държи геройски. Колко хубаво! Жалко, че освен нас никой няма да го види.

Той ме рита, докато се умори. Лежах на земята и се мъчех да защитя лицето си и гениталиите си.

— Така — накрая каза той, — сега ще заключим нашето момченце в зимника. После ще вечеряме, а след това започваме истински. Едно прекрасно нощно заседание!

Всичко това ми бе познато. Заедно с Шилер и Гьоте то принадлежеше към културата на фаустовския човек и аз го бях преживял на лагера в Германия. Обаче отровата беше у мен; претърсили ме бяха само повърхностно и не я бяха открили. Имах и едно ножче за бръснене, втъкнато в парченце корк, зашито в подгъва на панталоните ми: не бяха намерили и него.

Лежах в тъмното. Странното е, че при подобни положения в първия миг отчаянието не е заради туй, което ни очаква, колкото за това, че сме били така глупави да се оставим да ни уловят.

Лахман бе видял как ме спипаха. Той не знаеше наистина, че това е гестапо, тъй като изглеждаше да е замесена и френската полиция, но ако най-късно след един ден не се върнех, Хелен щеше да опита да се свърже с мен чрез полицията и вероятно щеше да узнае кой ме е задържал. Тогава щеше да дойде. Въпросът беше дали Усмихнатия искаше да я изчака. Допусках, че незабавно щеше да информира Георг. Ако Георг беше в Марсилия, щеше да ме разпита още същата вечер.

Той беше в Марсилия. Хелен не се бе излъгала. Дойде и се залови с мен. Не желая да говоря за това. Заливаха ме с вода, когато губех съзнание. След това ме завлякоха в зимника. Само отровата, която притежавах, ме накара да издържа това, което се случи. За щастие Георг нямаше търпение за извратените изтезания, които ми бе обещал Усмихнатия, но и той по своему беше на висота.

През нощта дойде още веднъж — каза Шварц. — Разкрачи се на едно ниско столче пред мен като символ на абсолютната власт; през деветнадесети век мислехме, че много отдавна сме я преодолели, но въпреки всичко тя бе станала емблема за двадесетия, а може би тъкмо заради това. През този ден аз видях две проявления на злото — Усмихнатия и Георг — абсолютно злия и брутално злия. Усмихнатия беше по-лош от двамата, ако речем да сравняваме — той изтезаваше заради удоволствието, а другият — за да наложи волята си. Междувременно бях измислил един план. Трябваше по някакъв начин да изляза от къщата; затова, когато Георг седна пред мен, престорих се, че не издържам вече. Готов съм да кажа всичко, уверих го аз, ако ме пощади. Лицето му изразяваше самодоволното, презрително хилене на човек, който никога не е изпадал в подобно положение и поради тора вярва, че би устоял, както героят от читанките. Този тип никога няма да устои.

— Знам — казах аз. — Чух един офицер от гестапо да реве, когато си смаза палеца, като пречукваше едното със стоманено въже. Този, когото пречукаха, не издаде звук.

— Георг ме ритна — каза Шварц. — Така, значи, на всичко отгоре и условия ще ми поставяш, а? — озъби се той.

— Не поставям условия — отговорих аз. — Но ако върнете Хелен в Германия, тя пак ще избяга или ще се самоубие.

— Глупости! — изфуча Георг.

— Хелен е доста безразлична към живота — казах аз. — Тя знае, че има рак, който е неизлечим.

Той ме погледна втренчено.

— Лъжеш, мършо такава! Тя има някаква женска болест, а не рак!

— Тя има рак. Когато са я оперирали първия път в Цюрих, са го открили. Още тогава е било твърде късно. Казали са й го.

— Кой?

— Човекът, който я е оперирал. Тя е поискала да знае.

— Такава свиня! — изрева Георг. — Ала и тази мърша ще хвана! До една година Швейцария ще бъде немска. Такъв изверг!

— Исках Хелен да се завърне — обяснявах аз. — Тя се възпротиви. Обаче мисля, че би го направила, ако й кажех, че трябва да се разделим.

— Смешно!

— Бих могъл да го направя тъй отвратително, че за цял живот да ме намрази — казах аз.

Видях как мисълта на Георг заработи. Бях се подпрял на ръцете си и го наблюдавах. Една точка между веждите ми ме заболя, с такава сила се опитвах да му внуша волята си.