Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Нощем плачеше насън. На сутринта забравяше всичко. Това идваше от раздвоението, което не можеше да понесе. То легна като отровна паяжина върху изплашеното й сърце. Виждах, че нуждата й от упойващи средства постоянно нарастваше. Попитах Левисон, който в миналото е бил лекар, а сега търгуваше с хороскопи. Каза ми, че отдавна вече е късно за нещо друго. Потвърди мнението на Дюбоа.

Вече често закъсняваше. Страхуваше се да не я разпитвам. Не го и правех. Веднъж, когато бях сам, се получи букет рози. Излязох, а когато се върнах, беше изчезнал. Тя започна да пие. Няколко души счетоха за необходимо да ми съобщят, че са я видели по баровете в компания. Аз се вкопчих за американското консулство. Бях получил разрешение да чакам в преддверието; ала дните минаваха и нищо не се случваше.

После ме заловиха. На двадесет метра от консулството внезапно полицията заприщи пътя. Опитах се да стигна до консулството, но възбудих подозрение. Който остана вътре в консулството, беше спасен. Видях Лахман да изчезва през вратата, откъснах се, пробих и паднах — спъна ме един жандарм.

— Младежът на всяка цена! — каза един усмихнат мъж в цивилни дрехи. — Той удивително много бърза.

Провериха документите ни. Задържаха шестима. Полицията се оттегли. Внезапно ни обградиха група цивилни. Изтикаха ни до един затворен камион, натовариха ни и ни откараха в предградието, в една къща, разположена доста уединено в градината. Звучи като долнопробен филм — каза Шварц. — Ала последните девет години не бяха ли те един блудкав, кървав филм?

— Гестапо ли беше — попитах аз.

Шварц кимна.

— Днес ми се вижда цяло чудо, че не бяха ме заловили по-рано. Знаех, че Георг няма да престане да ни търси. Усмихнатият млад човек ми обясни това, когато взе документите ми. За нещастие между тях беше и паспортът на Хелен; бях го взел със себе си за консулството.

— Най-после хванахме една от нашите рибки — каза младият човек. — Покрай нея и другата скоро ще дойде. — Той се усмихна и ме удари с натежалата от пръстени ръка по лицето.

— Не сте ли на същото мнение, Шварц?

Изтрих разкървавената си от пръстените устна. В стаята имаше още двама души цивилни.

— А може би ще предпочетете сам да ни съобщите адреса? — запита усмихнатият млад човек.

— Не го знам — отвърнах аз. — Аз самият търся жена си. Преди една седмица се скарахме и тя избяга.

— Скарали сте се? О, колко грозно! — Младият човек отново ме удари по лицето. — На ти, за наказание!

— Да го люшнем ли, шефе? — запита един от агентите, които стояха зад мен.

Младият човек с девическото лице се усмихна.

— Обяснете му, Мьолер, какво значи люшкане!

Мьолер ми обясни, че ще завият телефонна жица около половите ми органи и после ще ме люшкат.

— Известно ли ви е това? Нали сте били вече на лагер? — попита ме младият човек.

Не ми бе известно.

— Мое изобретение — каза той. — Обаче на първо време можем да го направим по-просто. Ще завържем скъпоценностите ви толкова здраво, че да не мине и капка кръв. Какво си мислите, след един час как ли ще крещите, а? И за да стоите мирно, ще ви натъпчем устенцата със стърготини.

Той имаше забележителни стъклени светлосини очи.

— Ние сме богати на чудесни хрумвания — продължи той. — Знаете ли какво може да се постигне с малко огън?

Двамата агенти се разсмяха.

— С една тънка нажежена жичка — каза усмихнатият млад човек. — Вкарана бавно в ушите или нагоре през ноздрите, може да се направи какво ли не, черни Шварц! Хубавото в случая е, че изцяло сте на наше разположение за, експериментите ни.

Той ме ритна силно в краката. Когато застана плътно пред мен, усетих парфюма му. Не се помръднах. Знаех, че е безполезно да оказвам съпротива, а още по-безполезно да подчертавам храбреца в мен. Щеше да достави най-голяма радост на моите мъчители да ме пречупят. И така при следващия удар, който последва с един бастун, изохквайки, аз паднах. Последва громък смях.

— Ободрете го, Мьолер! — заповяда младият човек с нежен глас.

Мьолер дръпна от цигарата си, наведе се към мен и я допря до клепача ми. Усетих болка, сякаш в окото ми бяха изсипали огън. Тримата се разсмяха.

— Стани, момченцето ми — каза Усмихнатия.

Залитайки, аз се изправих. Едва се бях вдигнал и ми стовариха нов удар.

— Това са само упражнения за сгряване — обясни той. — Имаме време, животът е пред нас — целият живот, който ви предстои, Шварц. При следващото симулиране имаме за вас вълшебна изненада. Ще хвръкнете на четири крака във въздуха.