Ерих Ремарк - Нощ в Лисабон

Преспахме в малко селище. В същност намерението ми бе да оставя някъде колата и да продължим с влака. Не го сторих. Испания беше несигурна; исках да я напусна колкото е възможно по-бързо. По необясним начин колата се превърна в мрачен талисман; техническото й съвършенство потиска и ужасът, който изпитвах от нея, много ми трябваше: престанах да мисля за Георг. Прекалено дълго той бе висял като заплаха над живота ми; сега го нямаше. Мислех за Усмихнатия; той е още жив и можеше по телефона да се опита да ни арестуват. За убийство всяка страна екстрадираше. Че е било самоотбрана, щях да доказвам там, където се бе случило.

Стигнах до португалската граница късно през следващата нощ. Виза бях получил по пътя без трудности. Оставих Хелен на границата в колата със запален мотор. Ако се случеше нещо подозрително, тя щеше да подкара към мен, щях да скоча вътре и така щяхме да пробием на португалската митница. Не можеше да ни се случи кой знае какво; беше малка спирка и в тъмнината, преди да успеят чиновниците да стрелят и да ни улучат, щяхме да се изплъзнем. Какво щеше да стане след туй в Португалия, бе друг въпрос.

Нищо не стана. Във веещия мрак униформените чиновници стояха като фигури от картина на Гоя. Те козируваха и ние потеглихме към португалската граница, където по същия начин ни пуснаха. Тъкмо колата бе поела, един от чиновниците се затича след нас и извика да спрем. Обмислих бързо и спрях; ако бях продължил транзит, възможно беше на следната спирка да ни спрат. Спрях. Едва дишахме.

Чиновникът достигна колата.

— Пропускът ви — каза той. — Забравихте го. Как ще се върнете без него през границата?

— Много ви благодаря.

Момчето зад мен дълбоко въздъхна. Аз самият за миг имах усещането, че съм без тегло, така облекчен се почувствувах.

— Сега си в Португалия — обърнах се аз към момчето. То бавно свали ръце от устата си и за първи път се облегна назад. Бе седяло приведено през цялото пътуване.

Край нас отлитаха села. Кучета лаеха. В ранната утрин пламтеше огънят в някаква ковачница. Ковачът подковаваше един бял кон. Не валеше. Очаквах чувството на избавление, което тъй дълго бях копнял; но то не дойде. Хелен тихо седеше до мен. Исках да се радвам, ала се чувствувах празен.

В Лисабон телефонирах на американското консулство в Марсилия. Описах какво се бе случило до момента, когато се появи Георг. Човекът, с когото говорих, смяташе, че вече няма опасност за мен. Всичко, което можах да изкопча от него, бе, че ми обеща, когато бъде преведена виза, да я препрати в консулството в Лисабон.

Трябваше да се отървем от колата, която ни бе закриляла тъй дълго.

— Продай я — посъветва ме Хелен.

— Не би ли трябвало да я оставя да се търкулне някъде в морето?

— Това не променя нищо — отвърна тя. — Ще имаш нужда от пари. Продай я.

Тя имаше право. Продадох я много лесно. Купувачът ми обясни, че ще плати митото и ще лакира колата в черно. Беше търговец. Продадох му колата на името на Георг. Седмица по-късно я видях с португалски номер. В Лисабон имаше много като нея; познах я само по една много незначителна изпъкнатина на лявото стъпало. Паспорта на Георг изгорих.

Шварц погледна часовника си.

— Останалото се разказва бързо. Веднъж седмично ходех в консулството. Известно време живяхме на хотел. Имах още пари от продажбата на колата и ги използвах за това. Исках сега Хелен да бъде обкръжена от възможно най-големия лукс. Намерихме лекар, който й помогна да получи лекарства. Отидох с нея дори в казиното. За целта взех смокинг от една заложна къща. Хелен пазеше още вечерната си рокля от Париж. Към нея й купих чифт златни обувки. Бях забравил другите в Марсилия. Знаете ли казиното?

— За съжаление, да — отвърнах аз. — Снощи бях там. Сбърках.

— Аз пожелах Хелен да играе — каза Шварц. — Спечели. Необяснимият отрязък от време все още продължаваше. Тя хвърляше небрежно чиповете и номерата идваха.

Последните дни нямаха почти нищо общо с действителността. Сякаш отново бе настъпило времето в замъка. Играехме някакъв театър, ала за първи път имах чувството, че най-после ми принадлежи изцяло, макар че ден след ден тя все повече ми се изплъзваше към най-неумолимия от всички любовници. Не беше се предала още, ала вече не се бореше. Имаше мъчителни нощи и нощи, през които плачеше; после отново идваха почти неземни мигове, когато сладост, безутешност, мъдрост и обич, освободени от веригите на плътта, внезапно задействуваха тъй бурно, че аз не смеех да помръдна, така свръхмогъщи ми изглеждаха те.