Салман Рушди - Сатанински строфи

Уличната сган не-на-ислямската-падятра беше приготвила едно „добре дошли“ за Айша на улица, осеяна от двете страни с работилници за поправка на велосипеди. Те бяха запушили пътищата на поклонниците с мъртви велосипеди и чакаха зад тези барикади от счупени колела, изкривени кормила и заглъхнали звънци, когато хаджът на Айша навлезе в северния край на улицата. Айша вървеше към тълпата сякаш тя не съществуваше и когато стигна последните пресечки, отвъд които тоягите и ножовете на врага я очакваха, се чу гръм като от тромпета на Страшния съд и един океан почна да пада от небето. Сушата беше унищожена твърде късно, за да се спасят насажденията; след това мнозина от поклонниците вярваха, че Бог е спестявал водата само за тази цел, оставяйки я да се трупа в небето, докато не стане безкрайна като морето, жертвайки годишната реколта, за да спаси своята пророчица и нейния народ.

Учудващата сила на пороя обезкуражи както поклонниците, така и нападателите. В объркването от потопа се чу втори тромпет от Страшния съд. Всъщност това беше клаксонът на комбито „Мерцедес Бенц“ на Мирза Саид, което той беше карал с висока скорост през задушаващите се странични отводнителни канали на предградието, събаряйки закачалки за ризи, висящи по огради и колички с тикви, и табли с пластмасови дреболии, докато не стигна улицата на кошничарите, която пресичаше улицата на майсторите на велосипеди точно на северната страна на барикадата. Тук той ускори колкото можеше повече и се понесе срещу кръстовището, разпръсквайки пешеходци и плетени столове на всички страни. Стигна кръстовището веднага след като морето падна от небето и спря рязко. Шри Шринивас и Осман изскочиха, сграбчиха Мишал Ахтар и пророчицата Айша и ги хвърлиха в мерцедеса сред бъркотия от крака, храчки и ругатни. Саид даде газ, за да се отдалечи от мястото, преди някой да беше успял да изкара заслепяващата вода от очите си.

Вътре в колата: тела бяха скупчени в сърдита бъркотия. Мишал Ахтар крещеше обиди на съпруга си от дъното на купчината:

— Саботьор! Предател! Измет отнякъде си! Муле! На което Саид саркастично отговори:

— Мъченичеството е твърде лесно, Мишал. Не искаш ли да видиш океана разтворен като цвете?

И мисис Курейши, промушвайки глава през обърнатите наопаки Османови крака, добави едно червенолико пъшкане:

— Хайде, стига, Мишу, спри. Имахме добри намерения.

Джебраил сънуваше едно наводнение:

Когато дойде дъждът, миньорите от Саранг чакаха поклонниците с кирки в ръце, но когато барикадата от велосипеди беше отнесена, не можеше да не им хрумне, че Бог е взел страната на Айша. Канализационната система на града се предаде безусловно пред смазващата атака на водата и скоро миньорите стояха в един кален потоп, стигащ високо до хълбоците им. Някои от тях се опитаха да се придвижат към поклонниците, които също продължаваха да полагат усилия да напредват. Но сега проливният дъжд се усили двойно и след това отново се удвои, падайки от небето на едри късове, през които стана трудно да се диша, сякаш: земята беше погълната и небесната твърд се съединяваше със земната.

Джебраил, сънувайки, откри видението си замъглено от вода.

Дъждът спря и воднисто слънце огря долу една сцена на опустошение с венециански декор. Пътищата към Саранг сега бяха канали, по които пътешестваха всякакви останки. Където доскоро вървяха моторни рикши, камилски талиги и поправени велосипеди, сега плуваха вестници, цветя, гривни, дини, чадъри, чапали, слънчеви очила, кошници, изпражнения, шишенца от лекарства, карти за игра, дупати, палачинки, лампи. Водата имаше странна червеникава окраска, която накара измокрените обитатели да си въобразят, че по улицата тече кръв. Нямаше следа от миньорите побойници или от поклонниците на Айша. Едно куче преплува напряко кръстовището край рухналата велосипедна барикада и навсякъде наоколо върху наводнението лежеше безмълвна тишина, чиито води плискаха изоставени автобуси, докато деца зяпаха от върховете на втечнени канавки, твърде шокирани, за да излязат да играят.

Тогава пеперудите се завърнаха.

Отникъде, сякаш са се крили зад слънцето; и за да отпразнуват края на дъжда те всичките бяха взели цвета на слънчевата светлина. Пристигането на този необхватен килим от светлина в небето дълбоко смути хората от Саранг, които вече бяха замаяни от последиците на бурята; страхувайки се от апокалипсиса, те се скриха вътре и затвориха капаците на прозорците си. Обаче на близък склон Мирза Саид Ахтар и неговата група наблюдаваха завръщането на чудото и всичките, дори заминдарът, бяха изпълнени с един вид страхопочитание.