Салман Рушди - Сатанински строфи

— Тц, тц — посъветва го той, прибирайки в джоба си лирите стерлинги, — не бива да вдигаш неща от улицата. Тя е мръсна, а парите така и така са по-мръсни.

На една лавица в облицования му с тиково дърво кабинет до десеттомния превод на „Арабски нощи“ от Ричард Бъртън, които бавно бяха поглъщани от плесен и книжни червеи благодарение на дълбоко залегналия предразсъдък срещу книги, който накара Ченгиз да притежава хиляди от вредните неща, за да ги унижи, оставяйки ги да гният непрочетени, там стоеше една вълшебна лампа, една лъсната до блясък медна и месингова аватара на Аладиновия съд за духове: една лампа, молеща да бъде потъркана. Но Ченгиз нито я търкаше, нито позволяваше да бъде потъркана например от неговия син. „Един ден — уверяваше той момчето — ще бъде лично твоя. Тогава търкай, търкай колкото желаеш, и ще видиш онова, което няма да дойде при теб. Но точно сега е моя.“ Обещанието за вълшебната лампа зарази Салахудин с идеята, че един ден неговите неприятности ще свършат, най-съкровените му желания ще бъдат задоволени и всичко, което трябва да направи, е да изтърпи; но след това се случи произшествието с портфейла, когато вълшебството на една дъга работеше за него, не за баща му, а за него, и Ченгиз Чамчауала открадна гърнето със злато. След това синът се убеди, че ако не се махне, баща му ще задуши всичките му надежди, и от този момент той отчаяно искаше да замине, да избяга, да постави океани между едрия мъж и себе си.

До десетата си година Салахудин Чамчауала беше разбрал, че е предопределен за този хладен Вилает, пълен с освежителни обещания за лири стерлинги, за които сгъваемият портфейл намекна, и той все повече не можеше да търпи този Бомбай от прах, вулгарност, полицаи по шорти, травестити, списания за кинофенове, спящи по тротоарите и пеещи проститутки по Гранд Роуд, за които се говореше и които бяха започнали като поклоннички на култа към Джелама 43 43 Поклонничество към богиня, подобна на Кали, в Южна Индия. в Карнатака, но свършваха тук като танцьорки в по-прозаичните храмове на плътта. Беше му дошло до гуша от текстилни фабрики и влакове за къси разстояния и цялата бъркотия и свръхизобилие на мястото, и копнееше за този Вилает на мечтите, на уравновесеността и сдържаността, който го обсебваше през деня и нощта. Неговите най-предпочитани броилки бяха онези, които изискваха чуждестранни градове: китчи-кон, китчи-ки, кинчи-константи, китчи-нопол, китчи-Константинопол. А любимата му игра беше разновидност на „Стъпките на баба“, в която, когато той беше то, обръщаше гръб на пълзящите към него другари по игра, за да издърдори, подобно на мантра, шестте букви на своя град на мечтите елоуин дийоуин. Тайно в сърцето си той пълзеше към Лондон, буква , по буква, точно както приятелите му пълзяха към него. Елоуин дийоуин Лондон.

Промяната на Салахудин Чамчауала в Саладин Чамча започна, както ще се види, в стария Бомбай, много преди да стигне достатъчно близо, за да чуе рева на лъвовете на Трафалгар. Когато английският отбор по крикет играеше срещу Индия на стадион Брейбърн, той се молеше за английската победа, за да победят създателите на играта многообещаващите местни звезди, за да бъде запазена съответстващата подредба на нещата. (Но мачовете завършваха постоянно наравно заради пухената сънливост на вратичката за крикет на стадион Брейбърн; големият въпрос създател срещу подражател, колонизатор срещу колонизиран по необходимост оставаше неразрешен.)

На тринадесет години той беше достатъчно възрастен, за да играе по скалите край Скендъл Пойнт, без да бъде наглеждан от своята ая Кастурба. И един ден (беше и не беше така) той се измъкна безцелно от къщата, тази обширна, ронеща се, вкоравена от сол сграда в стил парси 44 44 Зороастрийски потомци на персийски бежанци, заселили се в Бомбай. , цялата в колони, кепенци и малки балкони, и през градината, която беше гордостта и радостта на баща му и която при определена вечерна светлина можеше да създаде впечатлението, че е безкрайна (и това също беше толкова загадъчно, нерешена гатанка, защото никой, нито баща му, нито градинарят можеха да му кажат наименованията на повечето от растенията и дърветата), след това навън от главния вход, една величествена имитация, копие на римската триумфална арка на Септимий Север, и напряко през дивата лудост на улицата, през дигата и така най-накрая върху широкото пространство от блестящи черни скали с техните малки вирчета със скариди. Християнски момичета в рокли се кикотеха, мъже със сгънати чадъри стояха мълчаливо, втренчени в синия хоризонт. В една пещера от черен камък Салахудин видя мъж в дхоти 45 45 Типична индийска дреха от сгънат плат, носена от мъжете като набедрена превръзка. , навеждайки се над един вир. Очите им се срещнаха и мъжът го повика с пръст, след което го постави върху устните си. Шшшшшт и тайнствеността на скалните вирове привлече момчето към непознатия. Той беше костеливо създание. Очила с рамки от нещо, което можеше да бъде слонова кост. Пръстът му се извиваше, извиваше като кука със стръв, ела. Когато Салахудин слезе долу, другият го сграбчи, сложи ръка на устата му и насили младата му ръка между стари и мършави крака, за да почувства там кожената кост. Салахудин никога не се беше научил как да се бие; той направи каквото го насилваха да стори и след това другият просто се отвърна от него и го пусна да си върви.