Салман Рушди - Сатанински строфи

— Това е изключителна мистерия — оповести той. — Ако ви харесва, наречете го Божие дело.

Джебраил Фаришта беше започнал да получава кръвоизливи по целите си вътрешности без видима причина и просто умираше от изтичане на кръвта под кожата му. В най-тежкия момент кръвта започна да се стича през ректума и пениса му и сякаш всеки момент щеше да избухне като порой през носа и ушите и от ъгълчетата на очите му. В продължение на седем дни той кървеше и му преливаха кръв и всеки известен на медицинската наука препарат за съсирване на кръвта, включително един вид концентрирана отрова за плъхове, и въпреки че лечението доведе до леко подобрение, лекарите го обявиха за безнадежден случай.

Цяла Индия беше край леглото на Джебраил. Неговото състояние беше водещата новина във всеки радиобюлетин, тема на ежечасните новини на националната телевизия и тълпата, която се събираше на Уордън Роуд, беше толкова голяма, че полицията трябваше да я разпръсква с удари с дървени палки и сълзотворен газ, който използваше напразно, тъй като всеки от тези половин милион опечалени вече беше насълзен и ридаеше. Премиер-министърката отмени срещите си и отлетя да го посети. Нейният син, пилотът, седеше в стаята на Фаришта, държейки го за ръката. Едно настроение на мрачни предчувствия се спусна върху нацията, защото след като Бог е стоварил такъв акт на възмездие върху най-известното му превъплъщение, какво ли пък чака останалата част от страната? Ако Джебраил умре, възможно ли е Индия съвсем да изостане? В джамиите и храмовете на страната, претъпкани с богомолци, се отправяха молитви не само за живота на умиращия актьор, но и за бъдещето, за тях самите.

Кой ли не посети Джебраил в болницата? Кой ли никога не писа, не се обади по телефона, не прати цветя, нито тифини или прекрасна домашно приготвена храна? Докато много любовници безсрамно му пращаха картички с пожелания за оздравяване и агнешко, сготвено в раковина, коя, обичайки го най-много от всички, живееше тихо, неподозирана от този ролков лагер, който имаше за съпруг? Реха Мерчант обви с желязо сърцето си и преминаваше през жестовете на ежедневието, като забавляваше децата си, бърбореше със съпруга си, играейки негова домакиня, когато се налагаше, и никога нито веднъж не разкри мрачното опустошение в душата си.

Той се възстанови.

Възстановяването беше също толкова тайнствено, колкото болестта, и също толкова бързо. То също беше наречено (от болницата, журналисти и приятели) дело на Върховното. Обявен бе национален празник; фойерверки се изстрелваха нагоре и надолу из страната. Но когато Джебраил си възвърна силите, стана ясно, че се е променил, и то в изненадваща степен, защото беше изгубил вярата си.

В деня, в който беше изписан от болницата, той премина под полицейска охрана през необятната тълпа, която се беше събрала да празнува собственото си спасение, както и неговото, качи се в мерцедеса и каза на шофьора да се изплъзне от всички преследващи ги коли, което отне седем часа и петдесет и една минути, и в края на маньовъра той беше измислил какво трябва да направи. Джебраил слезе от лимузината пред хотел „Тадж“ и без да погледне вляво или вдясно, влезе направо в голямата трапезария с нейния бюфет, стенещ под тежестта на забранени храни, и напълни чинията си с повечето от тях, свинските наденички от Уилт-шайър и пушените свински бутове от Йорк, и тънките резени бекон от бог знае къде; с шунката на своето безверие и свинската пача на секуларизма; и тогава, точно в средата на залата, докато фотографите изникваха от нищото, той започна да яде толкова бързо, колкото беше възможно, тъпчейки мъртвите свине в устата си толкова бързо, че резенчета бекон висяха от всички страни на устата му.

По време на болестта си беше използвал всяка минута на съзнание да призовава Бог, всяка секунда от всяка минута. Я, Аллах, чийто слуга лежи кървящ, не ме изоставяй сега, след като си ме пазил толкова дълго. Я, Аллах, дай ми някакъв знак, някакъв малък белег на твоята милост, за да мога да намеря сили в себе си да излекувам страданията си. О, Боже, най-благотворен, най-милостиви, бъди с мен в това ми време на нужда, на най-прискърбна нужда. След това му хрумна, че го наказват за срок, който ще направи възможно да изстрада болката, след още време вече се ядоса. Достатъчно, Боже, изискваха непроизнесените му думи, защо трябва да умра, след като не съм убил, ти отмъщение ли си, или си любов? Яростта към Бог го придружаваше още един ден, но след това избледня и на нейно място дойде ужасна празнота, една самота, след като разбра, че говори на нищото, че няма изобщо никой там, и след това се почувства толкова глупав, колкото никога през живота си, започна да се моли в празнотата: я, Аллах, просто бъди там, по дяволите, просто бъди. Но не чувстваше нищо, нищо, нищо и тогава един ден откри, че повече няма нужда там да има каквито и да е чувства. В този ден на метаморфоза болестта се промени и започна възстановяването му. И за да докаже на себе си несъществуването на Бог, сега стоеше в трапезарията на най-известния хотел в града с падащи от устата му свине.