Салман Рушди - Сатанински строфи

В „Градинарски свят“ му беше показано как да постигне нещо, наричано „химеричен присад“ (точно същото, което по желание на случайността беше гордостта на градината на Ото Коун) и въпреки че вниманието му пропусна имената на двете дървета, които трябваше да бъдат отгледани в едно — черница? златен дъжд? зановец?, — самото дърво го накара да се изправи и да обърне внимание. Ето я осезаема една химера с корени, здраво засадени, и мощно растяща из едно парче английска земя: дърво, помисли си той, способно да заеме метафоричното място на онова, което баща му отсече в една далечна градина в друг несъвместим свят. Ако подобно дърво беше възможно, тогава беше и той; той също можеше да се съгласува, да изпрати корени надолу, да оцелее. Сред всичките телевизуални образи на хибридни трагедии — безполезността на тритони, неуспехите на пластичната хирургия, есперантската пустота на много модерното изкуство, кокаколонизацията на планетата — беше получил този подарък. Това беше достатъчно. Той изгаси телевизора.

Постепенно неговата неприязън към Джебраил намаля. Нито пък рогата, козите копита и т. н. показваха някакви признаци на ново появяване. Изглежда лечението не преставаше. Фактически с минаването на дните не само Джебраил, но всичко, което напоследък се беше стоварило върху Саладин и беше несъвместимо с прозаичността на всекидневния живот, започна да изглежда някак неуместно, подобно на най-упорития кошмар, след като сте си наплискали лицето, измили зъбите и изпили нещо силно и горещо. Той започна да предприема пътувания из външния свят — до тези професионални съветници адвокати счетоводител агент, които Памела имаше навика да нарича Разбойниците, и когато седеше в сигурността на техните изпълнени с ламперии, книги и полички офиси, в които чудеса просто никога не можеха да се случат, той започна да говори за своята „депресия“ — „шокът от катастрофата“ — и така нататък, обяснявайки изчезването си като че никога не е падал от небето, пеейки „Управлявай, Британия“, докато Джебраил виеше мелодията от филма „Господин 420“. Той предприе съзнателен опит да започне наново стария си живот на изтънчена чувствителност, поемайки сам по концерти, по художествени галерии и пиеси и ако откликът беше твърде притъпен; ако тези занимания не успяваха да го пратят вкъщи в състояние на възторг, което беше завръщането, очаквано от него от цялото високо изкуство; след това той настояваше пред себе си, че тръпката скоро ще се върне; че е имал „лошо преживяване“ и се нуждае от малко време.

В своята бърлога, разположен в креслото „Паркър-Нол“, заобиколен от познатите му предмети — китайските Пиеро, огледалото с форма на сърце на аниматор, Ерос, държащ глобуса на антична лампа, — той се поздравяваше, че е от вида хора, които намират омразата трудна за поддържане. Може би в края на краищата любовта беше по-трайна от омразата; дори ако любовта се е променила, някаква сянка от нея, някаква трайна форма от нея упорстваше. Например вече беше сигурен, че към Памела не изпитва нищо, а единствено най-алтруистични чувства. Може би омразата бе като отпечатък от пръст върху гладкото стъкло на чувствителната душа; само един мазен белег, който изчезва, оставен сам на себе си. Джебраил? Фу! Той беше забравен, повече не съществуваше. Ето: да предадеш неприязънта означаваше да се освободиш.

Оптимизмът на Саладин порасна, но червените ленти, ограждащи връщането му към живота, се оказаха по-спъващи, отколкото очакваше. Банките не бързаха да деблокират сметките му; беше принуден да взима назаем от Памела.

Нито беше лесно да се намери работа. Неговата агентка Чарли Селърс обясни по телефона:

— Клиентите стават странни. Започват да говорят за зомбита, чувствали се някак омърсени, като че ограбват гроб. — Чар-ли, която в началото на петдесетака все още звучеше като разпиляно смахнато младо момиче от най-добрата селска порода, създаваше впечатлението, че много съчувства на гледната точка на клиентите. — Изчакай го — посъветва го тя. — Ще свикнат. В края на краищата не е като да си бил Дракула, за Бога.

Благодаря ти, Чарли.

Да: натрапчивата му омраза към Джебраил, неговата мечта да изиска някакво жестоко и подходящо отмъщение — това бяха неща от миналото, страни от действителност, несъвместима с неговото страстно желание да възстанови обикновения живот. Дори прелъстителните разрушителни образи на телевизията не можеха да го отклонят. Онова, което отхвърляше, беше портрет на самия него и Джебраил като чудовищни. Чудовищни — наистина каква нелепа идея. В света имаше истински чудовища: Диктатори — масови убийци, изнасилвачи на деца. Изкормвачът на баби. (Тук беше принуден да признае, че въпреки високото му мнение за столичната полиция арестът на Ухуру Симба беше просто твърде лесно забележима кръпка.) Просто трябва да отворите жълтите вестници през който и да е ден от седмицата, за да намерите полудели ирландци, запушващи бебешки устни с пръст. Естествено Памела беше на мнение, че „чудовища“ беше също — какво? — твърде осъдителен термин за подобни личности; съчувствието, каза тя, изисква да ги разглеждаме като жертви на времето. Съчувствието, отговори той, изисква да виждаме пострадалите като жертви.