Салман Рушди - Сатанински строфи

Но на дванадесетия ден това беше забелязано и изведнъж голямата тълпа, която беше започнала да се събира, за да чуе четенето на Баал, промени настроението си. Чувствата на възмущение замениха тези на възхитата и Баал беше заобиколен от разярени мъже, настояващи да разберат причините за тази непочтена, тази най-византийска между обидите. В същия миг Баал свали глупавия си тюрбан.

— Аз съм Баал — обяви той. — Не признавам ничия юрисдикция освен тази на моята Муза или да бъдем точни, моята дузина Музи.

Стражите го хванаха.

Генерал Халид беше поискал Баал да бъде веднага екзекутиран, но Махунд настоя поетът да бъде изправен пред съда веднага след курвите. Така че, когато дванадесетте жени на Баал, които се бяха развели с камъка, за да се омъжат за него, бяха осъдени на смърт чрез пребиване с камъни, като наказание за неморалността на своя живот, Баал стоеше лице в лице с Пророка, едно огледало, изправено срещу образа, тъмнината срещу светлината. Халид, седящ от дясната страна на Махунд, предложи последна възможност на Баал да обясни своите безчестни деяния. Поетът разказа историята на престоя си в „Завесата“, използвайки най-простия език, без да скрива нищо, дори последното си малодушие, заради което всичко, което беше направил оттогава, беше опитът за възмездие. Но сега се случи нещо необичайно. Тълпата, натъпкана в съдебната шатра, знаейки, че това в края на краищата е сатирикът Баал, в своята младост притежател на най-острия език и силно остроумие в Джахилия, започна (независимо колко усилено се опитваше да не го прави) да се смее. Колкото по-честно и просто Баал описваше своите женитби за дванадесетте „жени на Пророка“, толкова по-неудържимо ставаше ужасното веселие на публиката. В края на неговата реч добрият народ на Джахилия буквално плачеше от смях, неспособен да се въздържи, дори когато войници с камшици от необработена кожа и ятагани ги заплашваха с незабавна смърт.

— Не се шегувам! — пронизително извика Баал на тълпата, която в отговор дюдюкаше, крещеше и се пляскаше по бедрата. — Това не е смешка! — Ха-ха-ха! Докато най-накрая настъпи тишина; Пророкът се беше изправил на крака.

— В миналото ти осмиваше Рецитацията — каза Махунд в тишината. — Тогава тези хора също се наслаждаваха на подигравките. Сега се връщаш да опозориш дома ми и изглежда, че отново си успял да извадиш наяве най-лошото у народа.

Баал каза:

— Свърших. Прави каквото искаш.

Така беше осъден на обезглавяване в течение на един час и когато войници грубо го повлякоха навън от шатрата към лобното място, той извика през рамо:

— Курви и писатели, Махунд! Ние сме хората, на които не можеш да простиш.

Махунд отвърна:

— Писатели и курви. Не виждам разлика.

Имало едно време една жена, която не се променяла.

След като предателството на Абу Симбел предостави Джахилия на тепсия на Махунд и замени идеята за величието на града с Махундовата действителност, Хинд смука пръсти, рецитира Ла-илляха и след това се оттегли в една висока кула в двореца си, където я настигнаха новините за разрушаването на храма на ал-Лат в Таиф и на всички статуи на богинята, за които се знаеше, че съществуват. Тя се заключи в стаята си в кулата със сбирката си от древни книги, писани с букви, които нито едно друго човешко същество в Джахилия не можеше да разчете; и остана там в течение на две години и два дена, изучавайки тайно окултните си текстове, искайки веднъж на ден пред вратата да бъде оставяна чиния с проста храна и по същото време да бъде изпразвано нощното й гърне. Две години и два дена тя не видя друго живо същество. Тогава на разсъмване влезе в спалнята на мъжа си, облечена във всичките си труфила с бляскащи скъпоценности на китките, глезените, пръстите, ушите и врата.

— Събуди се — изкомандва тя, разтваряйки със замах пердетата му. — Днес е ден за празнуване.

Той видя, че не е остаряла и с един ден, откакто за последен път я беше виждал; ако изобщо нещо се беше променило, тя изглеждаше по-млада от всякога, което потвърждаваше слуховете, внушаващи, че нейното магьосничество е накарало времето да тече обратно за нея в границите на нейната стая в кулата.

— Какво има да празнуваме? — попита бившият Големец на Джахилия, изхрачвайки обичайната си утринна кръв. Хинд отговори: — Може да не съм способна да обърна потока на историята, но поне отмъщението е сладко.

Най-много след час пристигна новината, че Пророкът Махунд е заболял смъртоносно и че лежи в Айшиното легло, блъскайки главата си, сякаш е пълна с демони. Хинд продължи спокойно да подготвя пиршество, изпращайки слуги до всеки ъгъл на града да канят гости. Но, разбира се, никой нямаше да дойде на прием в този ден. Вечерта Хинд седеше сама в голямата приемна на къщата си сред златните чинии и кристалните чаши на своето отмъщение, хапвайки обикновено блюдо кускус, заобиколена от искрящи, вдигащи пара, ароматични ястия от всеки въобразим вид. Абу Симбел беше отказал да се присъедини към нея, наричайки храненето й неприлично.