Салман Рушди - Сатанински строфи

Градът Джахилия вече не беше построен от пясък. Това идва да каже, че с течение на годините магията на пустинните ветрове, вкаменяващата луна, разсеяността на хората и неизбежността на напредъка бяха втвърдили града, така че той беше изгубил старото си, променливо временно качество на мираж, в който можеха да живеят хора, и се превърна в скучно място, обикновено и (подобно на поетите си) бедно. Ръката на Махунд беше станала дълга; властта му беше обкръжила Джахилия, отрязвайки нейната връв на живота, нейните поклонници и кервани. Тези дни панаирите в Джахилия бяха жалки за гледане.

Дори самият Големец беше придобил износен вид, бялата му коса бе пълна с пролуки, както зъбите му. Наложниците му измираха от старост и на него му липсваше енергията — или, така мълвяха слуховете в разхвърляните сокаци на града, нуждата — да ги замени. Понякога забравяше да се бръсне, което засилваше неговия изглед на разруха и поражение. Само Хинд беше същата както винаги.

Тя винаги е имала малко от репутацията на магьосница, която можеше да ти пожелае болест, ако си пропуснал да се поклониш пред носилката й, докато минава, окултистка със силата да превръща мъже в пустинни змии, когато им се насити, и след това да ги хваща за опашката и да ги сварява в кожите им за вечеря. Сега, когато беше станала на шейсет, легендата за нейната черна магия беше получила допълнително доказателство заради нейния изключителен и неестествен пропуск да остарее. Докато всичко около нея се беше втвърдило в бездействие, докато старите банди на Акулите станаха на средна възраст и клечаха по уличните ъгли, играейки карти или търкаляйки зарове, докато старите вещици със сплъстени коси и акробатите умираха от глад в канавките, докато растеше поколение, чийто консерватизъм и безпрекословно боготворене на материалния свят бяха родени от неговото знание за вероятността от безработица и сиромашия, докато големият град изгуби своя усет за себе си и дори култът към мъртвите западна, губейки популярност, за облекчение на джахилийските камили, чиято неприязън към това да бъдат оставяни с прерязани подколенни сухожилия върху човешки гробове беше лесно разбираема… накратко, докато Джахилия западаше, Хинд остана несбръчкана, тялото й бе стегнато като на млада жена, косата й бе черна като гарванови пера, очите й святкаха като ножове, държането й бе горделиво, гласът й все още не допускаше противопоставяне. Хинд, не Симбел, управляваше сега града или несъмнено така смяташе.

Когато Големецът достигна една мека и задъхваща се старост, Хинд се зае с писането на поредица предупредителни и увещателни послания или були към народа на Джахилия. Те бяха разлепени на всяка улица в града. Така Хинд, а не Симбел вече бе утвърдена от джахилийците за въплъщение на града, неговия жив аватара, защото те откриваха в нейната неизменност и в непоколебимата решителност на нейните прокламации едно описание на тях самите, много по-приятно, отколкото картината, която виждаха в огледалото на сбръчкващото се лице на Симбел. Плакатите на Хинд бяха много по-влиятелни, отколкото стиховете на който и да е поет. Тя все още беше сексуално ненаситна и беше спала с всеки писател в града (въпреки че беше минало много време, откакто допусна Баал в леглото си); сега писателите бяха използвани, захвърлени и тя беше побесняла. С меча, както и с перото. Тя се беше присъединила към джахилийската армия, преоблечена като мъж, и като използва магия, за да отклони всички стрели и мечове, откри убийците на братята си в бурята на войната. Тя закла чичото на Пророка и изяде черния дроб на стария Хамза и неговото сърце.

Кой можеше да й устои? Заради нейната вечна младост, която също беше и тяхна; заради нейната свирепост, която им даваше илюзията, че са непобедими; и заради нейните були, които бяха откази от времето, от историята, от възрастта, които възпяваха непомраченото великолепие на града и въставаха срещу отпадъците и разнебитеността на улиците, които настояваха за величие, за водачество, за безсмъртие и ранга на джахилийци като пазители на божественото… заради тези писания хората й прощаваха промискуитета, затваряха очи за историите, че Хинд е била претеглена със смарагди на рождения й ден, не обръщаха внимание на слуховете за оргии, смееха се, когато им се съобщаваше размерът на нейния гардероб, за нейните петстотин осемдесет и една нощници от варак и четиристотин и двадесет чифта рубинени чехли. Гражданите на Джахилия се влачеха по нарастващо опасните улици, по които убийството за дребни пари беше станало нещо обичайно, по които стари жени бяха изнасилвани и ритуално заколвани, по които бунтовете на улшряшите от глад бяха брутално потушавани от личната полиция на Хинд, Мантихорпуса; и въпреки доказателствата пред техните очи, стомаси и портфейли те вярваха на онова, което Хинд им шепнеше в ушите: управлявай, Джахилия, слава на света.