Салман Рушди - Сатанински строфи

Той кръжеше високо над Лондон! — Ха-ха, сега не можеха да го докоснат, проклетите дяволи, спуснали се към него в този Пандемониум! 249 249 В „Изгубеният рай“ от Джон Милтън името на столицата на ада. — Той гледаше надолу към града и видя англичаните. Проблемът с англичаните беше, че бяха англичани: проклети студени риби! — Живеещи под водата през по-голямата част от годината в дни с цвета на нощта! — Добре: сега беше тук, великият Преобразител, и този път щяха да бъдат направени известни промени — природните закони са закони на преобразяването и той беше точно човекът, който щеше да ги използва! — Да, наистина: този път яснота.

Той щеше да им покаже — да! — своята сила. — Тези безсилни англичани! — Не мислеха ли, че тяхната история ще се върне да ги преследва? — Местният е потисната личност, чиято постоянна мечта е да стане преследвач. (Фенън) 250 250 Франц Фенън, психиатър от Карибите, участвал в алжирската революция, автор на радикални теории, публикувани в „За окаяните на земята“. . Английските жени вече не го обвързваха; заговорът беше разкрит! — Тогава настрана с всички мъгли. Той щеше да направи тази страна отново. Той беше Архангелът, Гавриил. — И се върнах!

Лицето на врага отново увисна пред него, добивайки очертания и прояснявайки се. Лунообразно със сардонична извивка на устните: но името все още се изплъзваше… ча като чай? Шах, някой крал? Или като (кралски? чай?) танца: ча-ча-ча. — Някъде наоколо. И природата на врага: мразещ себе си, изграждащ подправено его, самоунищожително. Отново Фенън: По този начин индивидът — Фенъновият „местен“ — приема разпадането, предопределено от Бог, прекланя се пред заселника и своята участ и чрез един вид вътрешна повторна стабилизация придобива каменно спокойствие.

— Ще му дам аз едно каменно спокойствие! — Местен и заселник, този стар спор, продължаващ сега на тези мокри улици с обърнати категории. — Сега му хрумна, че беше завинаги свързан с врага, техните ръце бяха сключени около тялото на другия, уста до уста, глава до опашка, като че падаха към земята: когато се заселиха. — Както нещата почват, така и продължават. — Да, той приближаваше. — Чичи? Саса? Мое друго аз, моя любов…

… Не! — той се рееше над парк и извика, подплашвайки птиците. — Стига с тази предизвикана от англичаните двойственост, тези библейско-сатанински бъркотии! — Яснота, яснота, на всяка цена яснота! — Този Шейтан не беше паднал ангел. — Забрави тези син-на-зората измислици; това не беше добро момче, станало лошо, а чисто зло. Истината беше, че изобщо не беше ангел! „Той е джин, затова е съгрешил.“ В Корана, 18:50, там беше ясно като бял ден. — Колко по-недвусмислена беше тази редакция! Колко по-практична, земна, разбираема! — Иблис/Шейтан, подкрепящ мрака, Джебраил светлината. — Край, край с тези сантименталности: свързване, заключване един за друг, любов. Търси и унищожи: това беше всичко.

… О, най-хлъзгав и най-дяволски от всички градове! — В който подобни съвършени, императивни противопоставяния бяха потопени в безкраен дъжд от сивоти. — Колко прав е бил например да пропъди тези свои сатанинско-библейски съмнения — засягащи Божието нежелание да разреши несъгласие сред своите сътрудници — защото Иблис/Шейтан не беше ангел, така че не е имало ангели-дисиденти, които Божеството да репресира; а тези, отнасящи се до забранения плод и предполагаемия отказ на Бог на морален избор на своите създания; защото в цялата Рецитация нямаше Дърво, наречено (както Библията го наричаше) корен за познанието на доброто и злото. Това просто беше различно дърво! Шейтан, изкушавайки едемската двойка, го наричаше просто Дърво на Неморалността — и след като той беше лъжец, истината (открита чрез инверсия) беше, че забраненият плод (ябълките не бяха точно установени) висеше на Дървото на Смъртта, нищо по-малко от убиеца на човешките души. — Какво оставаше от този страхуващ се от морала Бог? Къде можеше Той да бъде намерен? — Само долу в английските сърца. — Които Джебраил беше дошъл да преобрази.

Абракадабра!

Фокус-мокус!

Но откъде да започне? — Добре, проблемите с англичаните си бяха техни:

Техни.

— С една дума — тържествено произнесе Джебраил — тяхното време.

Реейки се на облака си, Джебраил Фаришта си създаде мнението, че моралната мъглявост на англичаните е предизвикана от метеорологията.

— Когато денят не е по-топъл от нощта — заключи той, — когато светлината не е по-ярка от тъмнината, когато земята не е по-суха от океана, ясно е, че тогава хората ще изгубят силата да различават и ще започнат да виждат всичко — от политически партии и сексуални партньори до религиозни вярвания — като почти-едно-и-също, няма-избор, взимай-или-давай. Каква глупост! Защото истината е крайна, тя е такава, а не онакава, той е, а не тя; въпрос на пристрастност, а не спорт за зрители. Накратко, това е гореща работа. Граде — изрева той, — ще те тропикализирам.