Салман Рушди - Сатанински строфи

Той отвори очи, които все още горяха бледи и червени.

Алилуя Коун, слизайки от Еверест, видя град от лед на запад от Лагер 6, от другата страна на групата Рок, искрящ на слънчевата светлина под масива на Чо Ою. Шангри Ла 211 211 Вълшебно царство в Хималаите, където никой не остарява, описано от Джеймс Хилтън в „Изгубени хоризонти“. , веднага си помисли тя; обаче това не беше зелената долина на безсмъртието, а метрополис от огромни ледени игли, тънки, остри и студени. Нейното внимание беше отвлечено от шерпа Пемба, предупреждаващ я да поддържа концентрацията си, и градът беше изчезнал, когато погледна назад. Тя все още беше на двадесет и седем хиляди фута, но видението на невъзможния град я запрати обратно през времето и пространството в Бейзуотърския кабинет със стара дървена ламперия, в който баща й Ото Коун, историк на изкуството и биограф на Пикабия, беше разговарял с нея в нейната четиринадесета и неговата последна година за „най-опасната от всички лъжи, с които сме хранени в живота си“, която беше, по негово мнение, идеята за континуума.

— Ако някой някога се опита да ти каже как тази най-красива и най-зла от планетите е по някакъв начин еднородна, съставена само от примирими елементи, че всичко се трупа, веднага звънни на шивача на усмирителни ризи — посъветва я той, успявайки да създаде впечатлението, че е посетил повече от една планета, преди да стигне до своите заключения. — Светът е несъвместим, просто никога не го забравяй: шантав. Призраци, нацисти, светци, всички живи по едно и също време; на едно място блажено щастие, докато надолу по пътя ад. Не можеш да искаш: по-диво място.

Ледени градове на върха на света не биха развълнували Ото. Подобно на жена си Алиша, майката на Али, той беше полски емигрант, оцелял от военновременен затворнически лагер, чието име никога не беше споменавано през Алиното детство.

— Искаше да направи така, сякаш не е било — каза по-късно Алиша на дъщеря си. — В много отношения не беше реалист. Но добър човек; най-добрият, когото познавах.

Тя се усмихна с усмивка, насочена навътре, докато говореше, търпейки го в паметта, както не винаги успяваше, докато беше жив и често ужасен. Например: той разви омраза срещу комунизма, която го докарваше до неудобни крайности в държането му, особено на Коледа, когато този евреин настояваше да празнува с еврейското си семейство и други онова, което описваше като „един английски обичай“, като знак на уважение към тяхната нова „нация домакин“ — и след това разваляше всичко (в очите на жена си), нахлувайки в салона, където събраната компания почиваше в отблясъците на горящ пън, коледни свещи и бренди, преоблечен като китаец от феерия, с увиснали мустаци и всичко останало, крещейки:

— Татко Коледа е мъртъв! Аз го убих! Аз съм Мао: няма подаръци за никого! Хей! Хей! Хей!

На Еверест Али, спомняйки си, трепна — трепването на майка й — осъзна тя, пренесено на замръзналото й лице.

Несъвместимостта на елементите на живота: в една палатка в Лагер 4, 27 600 фута, идеята, която по едно време изглеждаше като демона на баща й, звучеше банално, изпразнена от съдържание и атмосфера на тази височина.

— Еверест те кара да замлъкнеш — призна тя на Джебраил Фаришта в едно легло, над което парашутна коприна оформяше балдахин от кухи Хималаи. — Когато слезеш долу, нищо не си заслужава да бъде казано, съвсем нищо. Откриваш нищото да те обвива подобно на звук. Не-съществуване. Естествено не можеш да го задържиш. Съвсем скоро светът нахлува. Онова, което те кара да замълчиш, мисля си аз, е гледката на съвършенството: защо да говориш, ако не успяваш да родиш съвършени мисли, съвършени изречения? Чувстваш го като предателство към онова, през което си минал. Но избледнява; приемаш определени компромиси, изискват се закривания, ако искаш да продължиш.

Те прекарваха по-голямата част от времето си в леглото през първите седмици заедно: апетитът на всеки за другия сякаш бе неизтощим, правеха любов по шест-седем пъти дневно.

— Ти ме разтвори — каза му тя. — Ти с шунката в устата си. Беше точно като че ми говориш, като че можех да чета мислите ти. Не като че — поправи се тя. — Аз ги четях, нали? — Той кимна: вярно беше. — Аз прочетох мислите ти и точните думи просто излязоха от устата ми — чудеше се тя. — Просто се изляха. Бинго: любов. В началото бе словото.

Нейната майка възприе фаталистична гледна точка към този драматичен обрат в живота на Али, връщането на един любовник от отвъдното.