Салман Рушди - Сатанински строфи

Много бързо, защото вече нищо не отнема много време, образът на дявола от сънищата започна да се харесва, ставайки известен, трябва да се отбележи, само сред това, което Хол Велънс беше описал като цветно съблазняване. Докато неоцветени неоджорджианци сънуваха един сернист враг, смазващ техните съвършено реставрирани резиденции под димящата си пета, нощните кафяви и черни се усетиха, че приветстват в съня си този какво-ако-не-чернокож-човек, може би малко изкривен от съдбата и класово-расовата история и всичко останало, но можещ, спасявайки задните си части, лош и луд, да срита някой малък задник.

В началото тези сънища бяха частна работа, но твърде скоро те започнаха да проникват в будните часове, докато азиатските търговци на дребно и производители на значки и щампи за тениски разбраха силата на съня и тогава той изведнъж се появи навсякъде: на гърдите на млади момичета и на прозорците, защитени срещу тухли с метални решетки, той беше предизвикателство и предупреждение. Съчувствие към Дявола: едно подмладяване на една стара мелодия. Децата от улицата започнаха да носят каучукови дяволски рога на главите си, както преди няколко години носеха розови и зелени топки, звънтящи на нееластични жици, когато предпочитаха да подражават на извънземни. Символът на човекокозела, вдигнатият му в могъщество юмрук, започна да изпълзява върху знамена по време на политически демонстрации, Спасете шестимата, Освободете четиримата, Яжте седемдесете и петте консервирани храни на Хайнц. Pleasechu meechu, пееха радиоапаратите, hopeyu guessma nayym. 204 204 Фонетично предаване на припева на класическото рокпарче на Eoll-ing Stones Sympathy for the Devil — Pleased to meet you… Hope you guess my name. Полицейските служители, отговарящи за междуетническите отношения, посочваха „растящия култ към дявола сред младите чернокожи и азиатци“ като „плачевно развитие“, използвайки това „съживяване на сатанистите“, за да се борят срещу обвиненията на мисис Памела Чамча и местния Съвет за междуетнически отношения: „Кои са вещиците сега?“

— Чамча — каза развълнувано Мишал, — ти си герой. Искам да кажа, че хората наистина могат да се отъждествяват с теб. Това е образ, който бялото общество отхвърляше толкова дълго, че ние наистина можем да го вземем, нали разбираш, да го окупираме, да започнем да го обитаваме и да го направим наш собствен. Време е да помислиш за действие.

— Изчезвай — кресна Саладин в своето объркване. — Не това исках. Това изобщо не е онова, което имах предвид.

— Така или иначе ти започваш да излизаш извън размерите на тавана — кисело се върна на думите си Мишал. — Скоро няма да бъде достатъчно висок за теб.

Нещата със сигурност вървяха към връхната си точка.

— Още една ста’a лейди беше закла’а минала’а нощ — обяви Ханиф Джонсън, избирайки тринидадски акцент по своя си начин. — Пове’ене й трябва сосиална осигуровка.

Анахита Суфян, дежурна зад тезгяха на кафене „Шаанда-ар“, тряскаше чаши и чинии.

— Не знам защо го правиш — оплака се тя. — Кара ме да жаля, — Ханиф не й обърна внимание, седна до Джъмпи, който промърмори разсеяно:

— Какво казват?

Наближаващото бащинство тежеше на Джъмпи Джоши, но Ханиф го шляпна по гърба.

— Стара’а поезия не въри мноого, брато — изрази съчувствие той. — Изглежда реката от кръв се съсирва.

Един поглед на Джъмпи промени тона му.

— Казват, каквото винаги казват — отговори той. — Внимавайте за цветнокожи, обикалящи с коли. Тъй като беше чернокожа, човече, съобщението ще гласи: „Няма причина да подозираме расови мотиви“. Казвам ти — продължи той, зарязвайки акцента, — понякога нивото на агресия, клокочеща под кожата на този град, наистина ме плаши. Не е само проклетият Изкормвач на бабета. Навсякъде е. Блъснеш се във вестника на някой пич във влака в пиков час и може да ти разбият лицето. Всеки е толкова дяволски ядосан, така го виждам аз. Включително, стари приятелю, и ти — завърши той прегледа си.

Джъмпи стана, извини се и излезе без обяснение. Ханиф разтвори ръце, дари на Анахита най-подкупващата си усмивка:

— Какво направих?

Анахита му се усмихна сладко в отговор.

— Ханиф, хрумвало ли ти е някога, че хората не те обичат много?

Когато стана известно, че Изкормвачът на бабички отново е нанесъл удар, внушенията, че решението на тези грозни убийства на стари жени от „враг на човечеството“ — който неизменно подреждаше вътрешните органи на жертвите си спретнато около техните трупове, по един дроб край всяко ухо и сърцето по очевидни причини в устата — най-вероятно ще бъде открито при разследване на новия окултизъм сред градските чернокожи, който даваше на властите толкова причини за загриженост, започнаха да се чуват със засилваща се честота. Задържанията и разпитите на „цветни“ съответно зачестиха, както и разширяването на внезапни проверки в заведения, „подозирани в подслоняване на нелегални окултни групи“. Онова, което се случваше, въпреки че никой не го признаваше или в началото дори не разбираше, беше, че всеки черен кафяв бял започна да мисли за образа от сънищата като истински, като същество, което е пресякло границата, изплъзвайки се от обичайния контрол, и сега свободно се скита из града. Нелегален имигрант, крал на поставените извън закона, гнусен престъпник или расов герой, Саладин Чамча започна да става истински. Истории се носеха стремително из града във всяка посока: един психотерапевт продаде една скучна история на неделните вестници, на която никой не повярва, но няма огън без дим, казваха хората; това беше опасно състояние на нещата и не можеше да бъде далече проверката на кафене „Шаандаар“, която щеше да изстреля цялата работа по-високо от небето. Бяха замесени и свещеници, добавяйки още един несигурен елемент — връзката между термина „черно“ и греха „богохулство“ — към сместа. На своя таван Саладин Чамча растеше.