Стивън Рънсиман - История на Първото българско царство

Но едва у славянските автори откриваме подобаващ интерес към ранната българска история. Напоследък някои руски историци, като Палаузов, Дринов, Голубински, Успенски и Василевски, писаха върху различни аспекти и периоди на ранната българска история, а също така извършиха разкопки и откриха надписи с огромна стойност. През последните години самите българи се насочиха към изследване на този период от историята си. Трябва по-специално да спомена Иванов, на чиято книга за богомилската книжнина съм дълбоко задължен, както и най-значителния от изследователите на ранната българска история — проф. Златарски. Освен че е автор на множество твърде полезни монографии и кратки статии, Златарски е единственият историк, заел се с написването на цялостна история на този период; засега, в първите два обемисти тома на своя труд, той е достигнал до падането на Първото българско царство. Този труд, написан с огромна ерудиция и находчивост, е абсолютно задължителен за всеки изследовател на ранната българска история 1 1 Единственият му сериозен недостатък е липсата на карти. . Позволил съм си да не се съглася с някои оценки и тълкувания на проф. Златарски. Но на трудовете му, както и на личната помощ, която ми е оказал, дължа толкова много, че се затруднявам да намеря подходящ израз на своята признателност.

Трябва да дам пояснение и за метода на транслитериране, който съм използвал.# Като цяло съм се ръководил от правилото да използвам оригиналното прабългарско или славянско име — там, където то е безспорно, а в съмнителните случаи — да транслитерирам гръцкото. 2 2 При откриването на оригиналните славянски форми съм разчитал най-вече на преценката на проф. Златарски. В повечето случаи това не представлява затруднение. Например Ιβάτζης явно е бил Ивац за своя народ. Същото правило съм прилагал и към славянските топоними. В един случай преднамерено съм се отклонил от него: в началото на своята книга наричам града, известен днес като София, с византийското му име Сердика, но след IX в. го наричам София. Всъщност през X и XI в. той е носил гръцкото име Триадица, а славянското му име е било Средец. Но тъй като тези имена не са просъществували дълго, сметнах, че използването им би представлявало излишно усложнение.

[# Тук е пропуснат един неголям пасаж, разглеждащ транслитерирането на личните и географски имена на английски език, който няма отношение към българския читател. В превода имената са дадени според История на България. Т. 2 (БАН, С. 1981), а неспоменатите там имена — според проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 1 и 2 (С. 1970, 1927). — Б. пр.]

Разграничил съм названията „прабългари“ и „българи“. С първото наричам хунските нашественици, съставили ядрото на България, а с второто — народността, образувана от сливането на прабългарите и славяните. Изразите „Империята“, „императорът“, „имперски“ се отнасят до Източната римска империя, известна със заблуждаващото късно „научно“ име Византюг. За тогавашния свят тази империя е била просто „Империята“, а „императорът“ — василевсът, който властвувал в Константинопол. Във всеки случай, за Изтока положението не се променило с появата на конкурентните императори в Германия.

Историческите извори съм разгледал накратко в Приложение I, а в края на книгата съм приложил подробна библиография. Страниците, посочени в бележките към текста, се отнасят до цитираните там издания.

В заключение искам да благодаря най-сърдечно на своите български приятели, които ми оказаха голяма помощ — не само при посещенията ми в България, но и като ми осигуриха карти. Съжалявам единствено за това, че не успях да посетя лично великолепните паметници на старобългарската архитектура в Преспа и Охрид, които днес са на територията на Югославия.

1930 г.

[#3 Според мен терминът „византийски“ е допустим, когато става дума за цивилизацията на Империята, но самата Империя е била съзнателна наследница на световната Римска империя и значението й в никакъв случай не може да се нарече местно.]

Някога, по времето, когато император на Византия бил Констанс, край бреговете на Азовско море живеел хан на име Кубрат. След време той умрял, но оставил петима синове, на които завещал да живеят в сговор помежду си. Скоро братята се скарали — както често се случва между синове на владетели — и след като си разделили наследството, всеки поел по своя път, повеждайки след себе си своята част от племето. Само най-старият брат, Баян, останал в родните земи; вторият брат, Котраг, преминал Дон на север и се заселил на отсрещния бряг, четвъртият брат се отправил далеч на запад, пресякъл Дунава и дошъл в Панония, където попаднал под господството на аварите; най-младият стигнал още по-далеч и за вършил дните си в Пентаполиса на Равена. А третият брат, наречен Аспарух, преминал Днепър и Днестър и се заселил в земите край Долния Дунав.