Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

— Не! — изстена господин Фъджпакър. — Не може така, просто не може.

— Може и точно така стана. Съгласен съм, че би могло да е много по-вълнуващо. Експлозии, преследване по покривите, преследване във времето, ако щете. Патлаци, насилие — всичко онова, дето толкова много го обичате във филмите си. Животът обаче не е такъв, нали? Знам, че животът е по-скучен от изкуството, но в заседателната зала има повече сила, отколкото на бойното поле. Всичко свърши. Край.

— Не! — господин Фъджпакър вдигна разтреперан юмрук. — С мен не е свършено. С Него не е свършено.

— Боя се, че пак грешите — обади се Ръсел. — С Него е свършено. Сега, докато ние говорим, Го довършват.

— Не! Това е невъзможно.

— През петдесетте основах и едно малко бюро — обясни Ръсел. — Отдел 23. За разследване на паранормални явления. Данните идваха от полицейски участъци в цялата страна. Нарекох се Капитана и разследвах един-два много странни случая в района на Брентфорд. Вълна от престъпления, причинена от човек, който накрая изобщо не се оказа човек, а просто една торба запасни части. Делата на онова нещо във вашето мазе. Държах го под близко наблюдение и научих всичко за Него и Неговите слабости.

— Той няма слабости. Само…

— Само проблем с времето — продължи Ръсел. — Той изживява времето наопаки, нали? Роден е в бъдещето и ще умре в миналото. Задържа този процес, като всмуква времето на други хора. Може го. Краде им времето. И за гласа му знам. Неговият глас, който е много гласове. Гласът, притежаващ силата да хипнотизира и да контролира, гласът, който щяхте да наложите върху фонограмата на филма, така че всеки, щом го чуе, да попадне под властта му.

— Той ще те вземе — изграчи господин Фъджпакър. — Ще вземе времето ти.

— Не — отрече Ръсел. — Специален отряд от мои служители вече е в „Емпориум“. Облечени са в защитни отражателни костюми. И със слушалки, които излъчват „бял шум“. Вашата твар не може да им упражни никакво влияние. Коланът на времето е у тях. Нагласил съм го точно за годината на смъртта му, както излиза. Чудя се колко ли отдавна е това? Преди милион години? Милиард? Ще му сложат коланчето и ще натиснат копченцето.

Докато Ръсел говореше, интеркомът измърка. Ръсел прошепна нещо и му прошепнаха нещо в отговор.

— Готово — рече той. — Край, свърши.

Джули се свлече на един стол и се взря през масата в стареца отсреща си.

— Наистина ни скрои страхотен номер, а, Ръсел? Наистина ни прецака отвсякъде.

— Струваше ми живота. Имам хронично заболяване на сърцето. Останали са ми само месеци живот, може би само седмици. Но се държах, защото знаех, че ще дойде този ден. Сега с мен е свършено, но спрях вас.

— О, не, не си — заяви Джули. — Забрави нещо.

— Какво? — попита Ръсел.

— Моят колан на времето си е още у мен. Ще се върна вчера и ще откажа тази среща.

— Не — рече Ръсел. — Няма да направиш такова нещо!

— О, ще го направя и още как. — Джули разтвори жакета си. Беше с колана. Тя нагласи малката му шайба.

— Не! — примоли се Ръсел. — Недей!

— Ще се видим с тебе вчера. Само дето ти няма да видиш днешния ден. Ще те застрелям, докато пресичаш улицата. Мъртъв си, Ръсел. Сбогом и хич не се радвам, че те познавах.

И с тези думи тя натисна копчето на колана си и се изгуби в миг.

— Ха-ха! — засмя се Боби Бой от пода. — Мъртъв си, Ръсел. Ха-ха-ха.

Ръсел се усмихна.

— Не се чувствам особено мъртъв — рече той.

— Но тя ще те застреля вчера.

— Не помня да са ме застреляли вчера.

— Какво?

— Ти да не смяташ наистина, че ще оставя такъв свободен край да се мотляви, а?

— Какво?!

— Боя се, че вчера направих нещо — обясни Ръсел. — Промъкнах се в стаята на Джули и малко попрепрограмирах колана й. Според мен сега тя се намира много далеч оттук. В началната точка.

— Копеле гадно! — изхриптя Фъджпакър. — Това беше жена ми!

— Мацката на фюрера — поправи го Ръсел. — Тя те измами. Измами всички.

— А, да. — Ърнест Фъджпакър се надигна. — Фюрерът, фюрерът.

— А, да, фюрерът. — Ръсел погледна златния „Ролекс“ на китката си. — Според мен точно сега на западния хоризонт… Само погледни небето.

Ърнест Фъджпакър се обърна и в същия миг ярка светкавица, почти като фойерверк посред бял ден, освети небето на запад и се стопи в синевата.

Ърнест Фъджпакър изстена.

— Бомба на борда на флюгелрада — обясни Ръсел. — Само да не беше цъфвал толкова начесто от бъдещето да си пиете двамата. Все пак този път поне си отиде с трясък, а не с хленч.