Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

— Дай на този човек една голяма пура — рече Джим Пули. — А това откъде го разбра?

— Тя спомена нещо, че Хитлер бил приятел на семейството. По онова време това не е било нейното семейство — тя не е била родена още. И фактът, че бе подслонила Хитлер в „Ръцете“. Никоя млада жена от деветдесетте не би постъпила така.

— Но защо все още е толкова млада? — попита Омали.

— А, и това го схванах. Тя е на толкова години, на колкото е била през 1945-а. Защото е пристигнала заедно с Хитлер с флюгелрада — затова знаеше как се управлява.

— Но щом е жена на Фъджпакър, какво ще търси на флюгелрада с Хитлер?

— Я се замисли — отвърна Ръсел. — Войната е почти загубена. Хитлер има възможността да отиде в бъдещето и да се появи като някакъв нов месия. Може и да е само с една топка, но би ли подминал възможността да отнеме хубавата жена на главния си инженер и да й предложи пътешествие в бъдещето като госпожа Месийша? Според мен не е могла да устои на това предложение. Покрива всички изисквания, нали така? Арийски тип, висока, руса, синеока. Идеалната жена за Хитлер.

— Той само една топка ли има? — попита Джим Пули.

— Като го видя следващия път, ще го питам — Ръсел допи третата си съвършена бира за деня. — Та значи, прав ли съм или да?

— Прав си като вече превърналото се в легенда деветаче — отвърна Омали. — Стари пари, естествено.

— Много ясно.

— Та какво ще правиш сега?

— Знаете какво.

— И то е?

— Отива в „Емпориум“ — изтърси Джим Пули.

— Благодаря ти, Джим — рече му Ръсел. — Тъкмо това и ще направя.

Шосето за Кю се беше превърнало почти в междуселски път. По него вече не вървяха сиви коли. Летящите коли надали имат нужда от шосета 39 39 Това не е метафора, афоризъм е. .

„Емпориум“ се извисяваше сам-саменичък сред обраслото с шубраци поле като замък, издигащ се сред пустошта. Ръсел спря пред готическата врата. Нямаше си вълшебен камък, но пък той не беше пътникът, нали така? Не, убеден беше, че не е.

Но имаше ли план?

Да, убеден беше, че има.

Знаеше какво ще се случи. Беше го видял на видеокасетата, където го играеше Боби Бой и го въведоха през тайната врата долу в котелното, за да види онова нещо. Имаше нужда от още време. Дали това не би могъл да бъде начин да се върне във времето? Ръсел не си спомняше съвсем точно репликите, но ако малко оплескаше сценария и сбъркаше някоя и друга дума, щеше ли да има значение?

— Тука трябва да се играе по метода 40 40 Става дума за метода на Станиславски, наложен от известното „Актърс студио“ на Лий Страсбърг. Бел. прев. — рече си Ръсел и почука на вратата.

След цял век, както му се стори, но вероятно беше по-малко и от минута, вратата се пооткрехна и Виктор Шаубергер, известен и като Ърнест Фъджпакър, погледна Ръсел през пролуката.

Не се беше променил ни най-малко. Пак си беше същата дърта триперлива помъдряла развалина, както и през деветдесетте. Е, станал беше още по-такъв, но съвсем мъничко.

Отвори широко вратата и махна на Ръсел да влезе. Ръсел веднага забеляза как се движи той — вдървено, като автомат.

— Здравейте — усмихна му се.

Древният старец наклони костенурчата си шия.

— Значи вече е дошъл онзи ден, а? — попита той. Гласът му беше като гръмотевична кашлица. — Погледнах календара, вярно, но дните са все едни и същи, а и тази година беше като миналата.

— Добре ли си? — попита Ръсел.

Увеличените очи се втренчиха в него. Това бяха очи на мъртвец.

— Старото място си изглежда все същото — Ръсел огледа вестибюла. Но старото място не изглеждаше същото — стените бяха обгорели, лъскавите плочки на пода — потъмнели и напукани. Горе над почернелите греди на покрива се виждаше небето.

— Вече няма клиенти — изкашля се господин Фъджпакър. — Никой. Само аз и Той.

— Знаеш, че съм дошъл да Го видя, нали?

— Не допускам при Него посетители. Никога не съм допускал. Но ти си друго нещо, Ръсел — ти ми Го даде.

„Нещо не схващам — помисли си Ръсел. — Но нищо, карай нататък, играй.“

— Той добре ли е? — попита Ръсел.

— Той не се променя. Никога не може да се промени.

— Много добре за Него.

— Какво? — очите на господин Фъджпакър живнаха. — Нищо не е добре за Него. Аз се грижа за това.

„Съвсем изгубих нишката — помисли си Ръсел. — За Него и за мене заедно — тъй ми прозвуча.“

— Ела с мен — господин Фъджпакър го хвана за лакета. Пръстите му бяха твърди, като дървени, и се забиваха в плътта на Ръсел.

Докато вървяха бавно по пътеката, Ръсел огледа реквизита. Всичко се разпадаше. Препарираните зверове бяха изгризани от червеи и позеленели от разрастващите се лишеи. Ценностите, за които Ръсел някога, толкова отдавна се грижеше през обедните почивки, сега бяха ръждясали, превърнали се бяха в боклук без стойност. Сърцето на Ръсел се късаше. Един от подиумите бе рухнал и бе смазал саркофази и старинни урни. Тежка смрад тегнеше във въздуха. Ароматът на гниенето.