Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

„Още нещо му липсва — казва той. — Пилешки бульон да ти се намира?“

„Намира ми се.“

„Да го сложим тогава.“

„Много добре.“

И така, слагат и пилешкия бульон и след малко готвачът пак опитва. Изплюва се на пода и казва, че имало вкус на вода с камък, подправки и бульон.

Пътникът се съгласява, че и още нещо липсва на гостбата, и предлага да добавят и полуизяденото пиле в чинията на масата.

Готвачът слага и това в котела.

„Сега как ти се вижда?“ — пита пътникът малко по-късно.

„По-добре — отвръща готвачът. — Но малко царевично брашно и пащърнак добре ще й дойдат.“

„Слагай — съгласява се пътникът. — Пусни и онези моркови ей там и пресните картофи.“

„Ами тези гъби да сложа ли?“ — пита готвачът.

„И тях слагай“ — казва пътникът.

И готвачът ги туря.

Котелът ври, а пътникът и готвачът душат наоколо. Най-накрая пътникът опитва супата и констатира, че по негово мнение е готова за ядене, но какво ще каже готвачът?

Готвачът е на друго мнение.

„Още малко сол“ — казва той.

Пътникът обаче има друг вкус и обяснява, че супата си била „таман“, но за да я оцени човек най-добре, трябвало да я яде с хляб, дебело намазан с масло.

Готвачът се втурва към долапа за хляб.

„Донеси и кана вино“ — подвиква му пътникът.

И двамата сядат да вечерят.

Докато ядат супата, която и според двамата е прекрасна, пътникът разказва на готвача какво е видял и чул по света. А готвачът разказва на пътника как си мислел да отвори в града малка гостилничка.

Приказките продължават над блюдо със сирене, този път придружено с бренди от личния запас на готвача и за всекиго — по пура от пурите на господаря на замъка.

По-късно с пълни кореми и замаяни глави двамата лягат пред камината и заспиват.

На сутринта пътникът си тръгва по пътя. Готвачът му маха за сбогом от бойниците и последното, което вижда, е как пътникът преваля билото на далечен хълм. Преди това е спрял само веднъж — за да подбере напосоки някакъв камък и да го пусне в торбата си.

Омали се усмихна и отпи от новата си халба.

— И какво станало после? — попита Ръсел.

— А ти какво мислиш, че е станало?

— Според мен пътникът е отишъл в друг замък и е повторил номера.

— И аз мисля същото.

Джим Пули се върна на масата в компанията на халба „Лардж“ и малък джин с много тоник.

— Готвачът пак ли се хванал? — попита той Омали.

— Да — отвърна Джон.

Пули остави чашите на масата.

— Някой ден няма да се хване и тежко му тогава на горкия пътник.

— Схвана ли? — обърна се към Джон Ръсел. — Разбираш ли метафората?

— О, да — отвърна Ръсел. — Схванах.

— Щеше ми се и аз да я бях схванал — рече Джим.

Ръсел се обърна към Джули:

— Най-добре да допиваме и да се хващаме на работа. Мисля, че знам какво да направя.

— Това ще ви помогне — Омали бръкна под масата и извади отдолу две найлонови торбички. — По един кат дрехи за всекиго от вас. В джобовете има и пари.

— Благодарим ти, Джон. — Ръсел стисна ръката на Омали. Джим протегна своята, но Ръсел любезно отказа по причина, че нещата могат да станат малко сложни, а пък имали много работа.

Преоблякоха се в тоалетната. Ръсел намъкна черния костюм със светкавици по раменете, а Джули — роклята от златни люспи.

Сбогуваха се с всички в кръчмата и благодариха на Пули и Омали.

— Ако всичко мине както трябва — рече Ръсел, — ще се видим и с двама ви отново в стария Брентфорд. Тук, в тази кръчма. И този път аз ще черпя.

— Ще пия за това — обеща Пули.

Джон и Джим се върнаха на масата до прозореца и изпроводиха с поглед Ръсел и Джули, които отново тръгнаха по някоята си там щрасе към големия търговски център — ръка за ръка.

— Надявам се да се справи — обеща Джим.

— Ще се справи — рече Джон.

— Джон?

— Джим?

— Онова там за метафората — не би ли ми го обяснил и на мен?

— Бих — отвърна Джон, — стига да знаех какво означава…

— Та значи ти си разбрал какво означава? — попита Джули.

— О, да — отвърна Ръсел, — всичко се връзва идеално.

— Е, доколкото разбирам, пътникът си ти.

— О, не пътникът не съм аз, аз съм камъкът.

— Но камъкът е бил измама, той нищо не е вършил.

— Това е символ — обясни Ръсел. — Камъкът символизира индивида — индивида като катализатор на промяната.

— А котелът?

— Котелът — това е светът.

— Ами зеленчуците и тъй нататък?

— Обществото — обясни Ръсел.

— Звучи ми доста правдоподобно.