Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

— Напълно.

— Опасявам се, че тази вече свърши — каза Анди.

— Тогава дай една халба „Смърт с кисело зеле“.

— И тя свърши.

— Какво ще кажеш да ми дадеш от онази, която обикновено поръчвам веднага след като вляза?

— От нея имаме.

— Дай ми тогава една халба, ако обичаш.

— Чудесно. — Анди сложи една халба под чучура на най-близкия казан за бира и я напълни до горе. — Виждал ли си Реймънд тази вечер? — попита той Саймън.

— Не, тази вечер не съм. — Изричайки лъжата, Саймън се погледна в огледалото зад бара. Просто за да види дали зъбите му не са се измъкнали. Не бяха.

— Жалко. — Анди поднесе халбата на Саймън. — Тази сутрин тук по погрешка за него пристигна един пакет. Дали ще искаш да му го предадеш?

— С удоволствие. — Саймън извади банкнота от пет лири.

Анди я дръпна от пръстите му.

— Ти си добро момче. Виждаш ли, жена ми приела пратката, а на нея не били сложени марки и тя трябвало да плати на пощаджията. Ще си приспадна парите от твоята банкнота, а ти можеш да си ги вземеш от Реймънд, когато му предадеш пакета. Наздраве.

— Наздраве. — Саймън отпи от халбата. — Обикновено не пия това — каза той.

Анди се върна от касовия апарат с няколко дребни монети.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Ами, няма такова нещо — каза Саймън. — Всичко си е съвсем наред.

— Чудесно. — Анди се скри зад тезгяха.

— Добър вечер, Саймън — думите долетяха от другия край на барплота и се бяха откъснали от устните на Дик Годолфин. — Нова шапка, а?

— Препоръчвам ти да се обърнеш за справка към отговора, който по-рано днес дадох на този въпрос — каза Саймън с тон на министър-председател.

Анди отново се изправи с голям пакет в ръце. Сложи го на тезгяха до халбата на Саймън.

— Заповядай.

— Наздраве — каза отново Саймън.

— Често съм се питал — започна Анди, — защо парламентаристите от опозицията винаги прахосват половината от времето, определено за въпроси към министър-председателя, за да го питат какви са ангажиментите му за деня.

— О — Саймън тракна със зъби, — имам си теория за това. Според мен те си мислят, че ако продължават да му задават този въпрос, един ден той ще превърти и ще каже нещо от сорта: „Тази сутрин имах срещи с колеги от кабинета и с други хора, а в обедната почивка спуснаха върху уважаемия ми член една гола филипинка във въртяща се пробита кошница. О, по дяволите, какво казах! Подавам си оставката.“

— Мислиш, че това може да е причината?

— Сигурен съм — отговори Саймън и пресуши халбата си.

— Още от същото ли? — попита Анди.

— Мисля, че останах без наличен капитал — каза Саймън. — Реймънд още ли има открита сметка тук?

— Разбира се. Платил си е всичко до снощи. Има право на кредит до 25 лири. Това е единствената кръчма в околността, в която той все още се ползва с такава привилегия, а и досега не е имал глупостта да злоупотреби с нея.

— Никога не би сторил подобно нещо. Тогава ще изпия една халба за негова сметка.

— Няма да стане. — Съдържателят поклати с професионален маниер прошарената си брада. — Нали знаеш, че за доверието трябва взаимност.

— Знам, разбира се — престори се на засегнат Саймън. — Та не съм ли аз най-довереният приятел на Реймънд?

— Ти изобщо си единственият му приятел, доколкото знам.

— А не платих ли току-що за пакета му, както подобава на един-единствен и най-доверен приятел?

Прошарената брада се повдигна нагоре и пак се спусна.

— Тогава не се опитвай да забиеш клин между двама истински приятели. Пиши му в сметката една халба бира от мое име и ако може да е от същата, кръчмарю, ако обичаш.

— Чудесно — каза Анди и взе чашата на Саймън. — Между другото, каква бира пиеше ти?

— Аз ще пийна една халба „Смърт с кисело зеле“ — каза Дик Годолфин и се нареди мигновено до Саймън. — Моят приятел тук ще почерпи.

— Дали бих могъл да си го позволя? — запита се човекът, който току-що беше получил кредит за 25 лири. — Дори и да можех, пак нямаше да го направя.

Годолфин процеди през зъби няколко цигански псувни и започна да се бърка, за да си поръча за своя сметка.

Дик беше циганинът бракониер на Бремфийлд. Всяко село си има по един. Това е просто традиция, някакъв отколешен обичай, изтъркано клише или каквото и да е там. Дик беше нисък, с тъмна кожа и страховит на вид. Носеше омазнена шапка и сако от туид, което не му беше по мярка, и имаше очи, които, ако си послужим с думите на великия английски шпионин Д. Х. Лоурънс Арабски 2 2 Авторът смесва имената на писателя Д. Х. Лоурънс и на прочутия Лоурънс Арабски — Б.пр. , „светеха като черни дупки от пикня в снега“.