Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

Точно в този последен, отчаян миг му дойде една идея.

Слънцето бе почти залязло зад хубавите стари дъбовете, които ограждаха землището, а луната беше поела пътя си към своето обичайно място. Птиците, които обитаваха землището, си пожелаха „лека нощ“, след като покръжаха над изпълнения със сив дим огромен свод, които миришеше на риба. Със спускането на мрака и тишината звездите заблестяха. Нещо на земята се размърда. Къртица може би?

На по-малко от крачка от края на огромния свод, пълен със сив дим, се надигна буца пръст и се отърколи встрани. Лъскавото острие на лопатата на Реймънд се показа на повърхността.

Чу се стъргане и блъскане. После от дупката се измъкна една ръка, последвана от рамо и глава. Реймънд пое свежия въздух и се измъкна на безопасно място. Тялото му излезе от дупката със звук, подобен на този, който се чува при изхвърчането на тапа от бутилка шампанско. Нощният въздух се втурна в тунела и изпълни ужасния свод. Реймънд не губи много време.

След няколко минути той и Саймън лежаха един до друг с очи, вперени в откритото небе. Е, Реймънд бе вперил очи в откритото небе. Саймън още беше в безсъзнание.

— Пфу — каза Реймънд. — Пфу. — Той разтърси грубо Саймън за рамото. — Пфу, бе?

Саймън се размърда в унес.

— Пуснете ме, господин Хилсейвайс — изломоти той. — Не е това, което си мислите. Дори не познавам дъщеря ви.

— Дърт мошеник — каза Реймънд и му зашлеви няколко шамара, за да го свести.

— А-а-ах… Ооу… Ох. — Саймън се събуди. — Мисля, че ще повърна — извика той.

— Спасен си — уведоми го Реймънд. — Какво ще кажеш, а?

Саймън започна да драйфа, където завърне.

— Ама че благодарност — каза Реймънд.

И в този миг…

— Поздравления, землянино — чу се някакъв глас, който идваше отгоре. — Ти издържа изпитанието .

Реймънд погледна отново към небето и за свой ужас видя, че голяма част от него беше заета от нещо твърде обезпокоително. Нещо, подобно на огромна морска звезда. Тялото му беше издуто и набъбнало. По петте му чудовищни разклонения проблясваха малки разноцветни топчета. Пулсираща светлина струеше от неприятната средна част, съставена от увиснала плът и принадлежности за дъвчене. Ужасна смрад на риба, която би подложила на изпитание издръжливостта и на опитен рибар, изпълваше землището със зловонието си.

Това накара Саймън да се раздрайфа отново.

Реймънд запуши носа си с ръце и започна да прави дихателни упражнения за плитко дишане.

— Аз съм Абдула — обяви звездоподобното нещо. — Представлявам Божествения съвет на Космическия супернарод. Имам удоволствието да ти съобщя, че ти издържа успешно приемния тест за предприемчивост, специално подготвен от Негово величество султана на Уран.

— Целият се оплесках — каза Саймън, като придърпа ризата си. — Тази смрад. Този глас. Какво е всичко това?

— Астронавти — каза през шепа Реймънд. — От Уран.

— От Уран? Майната й на тая работа! — Саймън скочи на крака изненадващо чевръсто, като се има предвид окаяното му състояние, плю си на петите и духна от землището.

Реймънд наблюдаваше с тъга как приятелят му изчезва в мрака.

— Ама че благодарност — рече той за втори път тази вечер.

Летящата морска звезда Абдула разклати чудовищните си пипала.

— Хубави зъби има твоят приятел — каза той. — Ама няма много смелост.

— Какво?

— Не прилича на теб. — Отвратителната средна част на туловището запулсира. — Ти си героичен тип.

— Благодаря. — Реймънд се изправи с мъка на крака, като си наложи да се въздържа от ужасени крясъци.

— И така — каза Абдула, — след като вече си изкарал теста, можеш да заемеш мястото си в Голямата интерпарламентарна конвенция. Тя се провежда на Венера.

— На Венера?

— Да, на Венера. Е, какво ще кажеш?

Реймънд не беше съвсем сигурен какво трябва да каже. Всичко беше толкова… ами толкова неочаквано.

— Мога ли да размисля няколко минути? — попита той.

— Не — отвърна Абдула. — Не можеш.

— О! Ами тогава предполагам, че ще кажа „да“. Добре, съгласен съм.

— Браво на теб.

Непривлекателната средна част от тялото на Абдула заплашително се изду и от нея се показа едно твърде вулгарно пипало с розово смукало накрая. То се впи в главата на Реймънд и вкара в нея някакви химикали.

Реймънд усети туптене в ушите и метален вкус в устата. Кръстоса поглед, а сфинктерът му се сви. Изпадна в пълна забрава.

Когато се събуди, установи, че вече не е на землището. След като главата му започна да се прояснява и сетивата му възвърнаха чувствителността си, осъзна, че вече не е на родната си планета. Всичко тук изглеждаше наопаки, а небето беше мътнозелено. Беше и студено. Реймънд разтърка ръце. После се загледа в тях. Нямаше никакви дрехи. Беше абсолютно гол.