Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

Реймънд се вторачи в димящото стъклено гърло на термоса.

— Може би термосът все пак притежава някакво познание — прошепна той със страхопочитание.

— Тъй ще да е — каза Саймън. — Впрочем, каква е тази ужасна миризма?

Реймънд сбърчи нос.

— Сигурно си настъпил кучешко лайно.

— Не, не мирише така. Реймънд отново подуши.

— Мирише на риба. Да не си настъпил риба?

— Не говори като дебил — каза Саймън, който беше видял тази думи в речника, докато прелистваше, за да провери какво означава „тектоничен“, и само чакаше повод да я употреби.

Реймънд тъкмо се канеше да попита какво означава думата „дебил“, когато съвсем наблизо се чу ужасна експлозия, той изпусна термоса и се хвърли по очи на пода с надеждата да намери някакво прикритие.

— Това пък какво беше? — попита Саймън, който залегна до него. — Да не би да сме във война?

— Не, все още сме приятели. — Реймънд се претърколи по гръб и си удари главата в половин торба втвърдил се цимент. — Излез да видиш какво се е случило.

Саймън опипа зъбите си.

— Ти би ли го направил, ако беше на мое място?

Чу се втора експлозия, която прозвуча някак по-силно и по-наблизо от първата.

— Да бягаме! — викна Реймънд и скочи на крака.

Последва твърде недостойно боричкане, докато двамата младежи се опитваха да се измъкнат през тясната врата. Най-после успяха да излязат запъхтени навън в топлата пролетна вечер. Веднага им стана ясно едно нещо. И това нещо беше, че на землището не се беше променило нищо.

— Не виждам ями от избухнали снаряди — каза Саймън, докато приглаждаше косата си и изтупваше праха от дочените си панталони. — Всъщност, няма пукната дупка.

— На моята улица има колкото щеш — каза Реймънд. — Но те не са моя отговорност. Чудя се от какво бяха тези силни гърмежи.

— Чувал ли си за Барисалните оръдия?

Реймънд поклати глава и по раменете му се посипа циментов прах.

— Предполагам, че сега ще чуя за тях, нали?

— Те може би съответстват на ситуацията.

— Съответстват?

— Да, съответстват. — Саймън мушна палци в колана на дънките си й се заразхожда напред-назад. — Прочетох за тях в една книга за необяснените явления, която получих по пощата.

— И аз правих такава поръчка по пощата — каза с надежда в гласа Реймънд. — Моята обаче не пристигна.

— Срамота. Та в тази книга имаше статия за Барисалните оръдия. Това са звукове, наподобяващи оръдейни изстрели, които се чуват често в околностите на едно малко селце, което по една случайност се казва Барисал. Намира се някъде в делтата на река Ганг. Това обаче не са оръдейни изстрели и никой не знае какво ги причинява. Предполага се, че са в резултат на някакво атмосферно явление, и там пише… Ох, носът ми!

— Това сигурно е някаква печатна грешка в твоята книга.

— Не, казах „ох, носът ми“. — Саймън се олюля и се хвана за носа.

— Нищо не разбирам.

— Току-що си изджасах проклетия нос в нещо — проплака Саймън някак носово.

— В какво?

— Не знам. В нещо. Нещо, което е някъде тук. — Саймън посочи малко неуверено в посоката, където според него бе преживял трагичния сблъсък.

Реймънд пристъпи напред, за да погледне.

Не се виждаше нищо.

Но почувства нещо.

— Да му се не види! — извика той. — И аз си ударих носа. И пръста на крака. — Той протегна пипнешком ръка и усети пред себе си студена и съвсем невидима стена. — Това е стъкло.

— Стъкло? — Саймън проточи врат, като продължаваше да си търка носа. — Профилът ми наред ли е? — попита той. — Я ми покажи това стъкло.

— Ето го. — Реймънд почука с пръст. Саймън протегна ръка и също почука.

— Това стъкло е много прозрачно. Изобщо не може да се види. И е много студено, а също и… — Той допря пръст до носа си. — Смърди на риба.

Реймънд помириса пръста си.

— Може да е рециклирано. Кой ли го е поставил тук и защо? — Той започна да почуква тук-там. — Колко ли е голямо?

— Хайде да разберем. Ти върви в тази посока, а аз в другата.

Те тръгнаха, като се протягаха и почукваха, приклякваха и пак почукваха. Заопипваха с разтворени длани — движенията им бяха подобни на тези, с каквито актьорите от пантомимата никога не се уморяват да досаждат на публиката. Не след дълго отново се събраха.

— Ах — каза притежателят на парцела.

— Ах, я — каза приятелят му. — Изглежда сме затворени в нещо кръгло. Това не е на добро, нали?

Реймънд се почеса по главата. Саймън направи същото.

— Престани да ме чешеш по главата, ако обичаш — каза Реймънд. — И ми помогни да си пробием път през тази стена.