Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

Тъй че засега Реймънд просто си копаеше. Често работеше само по фланелка и нерядко си подсвиркваше силно. Тези му навици бяха дошли до гуша на неговите съседи по парцел. Затова в топлата пролетна вечер той беше съвсем сам на землището.

На съседите му по парцел доста бързо им втръснаха подсвиркването му и гледката на голите му мишци, затова се отправиха към „Веселите градинари“, където подсвиркването беше забранено и не се разрешаваше да се стои по потник. Реймънд копаеше дупка, в която се канеше да засади ябълка. Може би от сорта „Грени Смит“ или пък „Златна превъзходна“. Имаше предостатъчно време, за да вземе решение, тъй като най-добрият период за засаждане на ябълки беше през ноември.

Белът му удари в един светлокафяв камък и Реймънд се наведе да го вдигне. Докато разглеждаше камъка с известен интерес, мина най-добрият му приятел Саймън.

Той беше малко по-възрастен от Реймънд, но не и по-мъдър. Ползваше се с благоразположението на местното женско население и откакто напусна училище, работеше за градинаря господин Хилсейвайс, който според мнозина се беше съюзил с дявола. Саймън беше тъмнокос, тъмноок и с много скъпи изкуствени зъби, за които дълго беше спестявал.

— Д’расти, Рей — Саймън оголи зъби в усмивка. — Дупка копаеш, а?

Реймънд вдигна глава.

— Здравей, Саймън — отвърна той. — Нова шапка, а?

Саймън, който дори и през зимата не носеше шапка, поклати голата си глава.

— Обмислям дали да не си пусна брада. Но това засега е само идея. Какво държиш в ръката си?

Реймънд наплюнчи пръст и го прокара по находката си.

— Това е или камък, който копнее да стане картоф, или картоф, който твърде сполучливо се е превърнал в камък.

— Може да е вкаменелост на картоф.

— Или пък просто да е форма на мимикрия.

— Вероятно е така. — Саймън си каза, че когато се прибере вкъщи, трябва да погледне думата „мимикрия“ в речника. — Прочете ли онзи ден какво пишеше във вестника за онова нещо? — попита той.

— Не — отговори Реймънд. — Сигурно ме бъркаш с някой друг.

— Излиза, че руснаците изкопали дупката… — каза Саймън.

— Не — поклати глава Реймънд. — Аз я изкопах.

— Не — на свой ред поклати глава Саймън. — Не говоря за тази дупка тук. Говоря за принципно различна дупка. Тя е в Сибир. Руските учени сондирали, за да проучат движението на тектоничните пластове. — Млъкна за миг, надявайки се Реймънд да попита какво точно означава „тектонични пластове“. Но той не го направи и Саймън продължи. — Сондата им стигнала на 23 мили дълбочина. През твърда скална маса. После внезапно пробила свода на огромна кухина. Извадили я и спуснали с дълго въже в дупката специален микрофон. Никога няма да се сетиш какво са чули.

Реймънд се подпря на дръжката на лопатата, която след пристигането на Саймън бе осъдена да бездейства.

— Да не са чули писъците на хиляди души, обречени на вечна агония? — попита Реймънд.

— Точно това пишеше във вестника.

— А-ха. — Реймънд прибра камъка-картоф в джоба си, излезе от дупката и взе да я запълва. — Искаш ли чаша кафе?

— Да, с удоволствие.

— Аз също. Но имам само чай.

Когато влязоха в колибата на парцела, Реймънд извади запушалката на термоса и наля чай в две чаши, от които се заиздига пара. В едната сложи захар, а в другата не.

— Ще ми се да беше кафе — каза той със скръбен глас. — Никога не съм обичал чай.

— Тогава трябва да кажеш на майка ти да ти прави кафе вместо чай.

— Де да беше толкова лесно — въздъхна Реймънд. — Но затова пък винаги сам си наливам в термоса онова, което ми е приготвила.

Саймън отпи глътка от предложения му чай.

— Термосът винаги ме е озадачавал — каза той между посръбванията.

— В какъв смисъл?

— Ами, когато сложиш в него нещо горещо, то си остава горещо, а когато го напълниш с нещо студено, си стои студено.

Реймънд замислено поклати глава.

— Е, как знае кога какво да прави?

Реймънд пусна усмивката, която беше видял на корицата на едно здравно списание, и вложи най-доброто от себе си в исканото обяснение.

— Всъщност той не притежава познание. Разбираш ли, термосът се състои от две стъклени бутилки, поставени една в друга. Между тях има около сантиметър вакуум. А топлината не може да минава през вакуум.

— А стига бе — каза Саймън. — Значи топлината не може да минава през вакуум?

— Точно така.

Саймън се почеса по главата.

— Тогава я ми кажи, след като топлината не може да премине през сантиметър вакуум, как топлината от Слънцето стига до Земята през вакуум от деветдесет и шест милиона мили?