Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

— В девет часа, а? — развика се Лайза, след като веселата глъчка в кръчмата се възобнови. — Каза, че ще дойдеш около девет часа, нали?

В опряната на пода глава на Саймън прозвучаха нотки с някакво смътно сексуално звучене. Но в момента лицето му беше жертва на нежеланото внимание от страна на мелеза на Дик и той бе възпрепятстван да изложи красноречиво извиненията си.

— Висях цял час в онази пробита кошница. Задникът ми заприлича на обжарена говежда пържола.

— Дик, махни си кучето от лицето ми — изломоти Саймън.

— Стани, момчето ми — каза бракониерът. — Застани мирно.

Саймън с мъка се изправи на крака. По физиономията му се разля страдалческа усмивка.

— Мисля, че се бяхме разбрали да се срещнем тук, Лайза. Дори се чудех защо закъсняваш. Току-що влязох.

— Лъжеш — Лайза се опита да го ритне. — Разкарай шибаното си псе от крака ми, Дик.

— Слушай, Лайза, моля те. — Саймън изплю кичур кучешки срамни косми. — Случи се нещо непредвидено. Ужасно съжалявам.

— Така ли? — Ноздрите на Лайза се разшириха. А бяха хубави, млади ноздри. Поставени точно там, където трябваше да бъдат: под хубаво носле и на красиво лице, оградено с ореол от чудесна, буйна, светлокестенява коса. — Каква е тази миризма? — попита тя.

— Миризма? Каква миризма? — Саймън помаха с ръка пред носа си.

— Ами миризма — каза Лайза.

Събралите се в кръчмата взеха да душат. Това, че Саймън го бяха ударили, изобщо не ги беше впечатлило, но споменаването на пробитата кошница и задника, който приличал на обжарена пържола, беше засилило интереса им. Сега приказките за някаква миризма съвсем приковаха вниманието им. Хубава стръв им беше пуснала Лайза.

Стръв, може би в смисъла на „стръв за риба “.

— Риба! — провикна се Лайза. — Точно така, риба. Смърдиш на риба.

— На риба ли? — каза Саймън. — Няма такова нещо.

— На риба е — каза Анди. — Усетих миризмата още когато влезе, но, разбира се, от любезност не ти го казах.

Смрък, смрък, смрък — започнаха да душат посетителите.

— На риба, на риба, на риба — заключиха единодушно те.

— Не иде от мен — проплака Саймън. — От кучето на Дик е.

— Точно от теб идва, момче. — Бракониерът се наведе и подуши Саймън отблизо. — Направо вониш на риба.

— При това на прясна, а не на замразена — отбеляза съдържателят на заведението.

— Ах ти, перверзен тип. — Лайза ритна Саймън в слабините. С хубав, младежки крак. Поставен точно там, където трябваше да се намира един хубав, младежки крак. Беше обут в бяла кожена обувка, изрязана на големия пръст и с иглено токче. Саймън заподскача наоколо, като виеше неистово.

— Може това да е част от ролята на Саймън — отбеляза птицефермерът Дългият Боб, като показа главата си изпод гредата и се ухили на седналите при бара.

— Роля? — думата бе повторена няколко пъти в различни части на помещението, придружена от всеобщо недоумение.

— Роля? — извиси се над всички гласът на Лайза. — За каква роля става дума?

— Ами за ролята, която го видях да репетира заедно с Реймънд, когато минавах край землището. Правеха онези работи, с които актьорите от пантомимата никога не се уморяват да досаждат на публиката. Знаете какво имам предвид. — Дългият Боб започна да обяснява с мимики за какви работи става дума.

— Не е лошо — каза един от „Римска свещ“. — А можеш ли да правиш така, сякаш че вървиш, а всъщност да стоиш на едно място?

— О, това го мога — обади се друг. — Фасулска работа.

— Аз пък мога да жонглирам с три умрели заека — каза Дик на Лайза. — И да балансирам халба бира на моя ху…

— Саймън! — кресна Лайза. — САЙМЪН!

Но Саймън внезапно бе изчезнал. Особеното химическо вещество в мозъка му беше взело отново едно от мигновените си решения.

Пакета на Реймънд го нямаше на тезгяха и само изпитата до половина халба с бира, разписката с неговия подпис, разгневената му приятелка, по чийто крак копоят отново се опитваше да се покатери, половин дузината зрели мъже, които се опитваха да се измъкнат от въображаемите телефонни будки и натрапчивата миризма на риба, бяха единствените доказателства, че Саймън изобщо е бил тук.

А това, като се замисли човек, не беше никак малко.

Реймънд беше един тъжен и нещастен дебил.

Седеше свит на кълбо в ужасната си малка сфера и се взираше мрачно в планетата Венера. Не можеше да съзре много от нея, но дълбоко намрази онова, което виждаше.

Сферата му стоеше закрепена здраво на нещо като триножник в центъра на невзрачно сив площад, заобиколен от ниски, неприветливи и също така невзрачно сиви сгради от индустриален тип. След като се завъртя на малката седалка, Реймънд видя голямо количество други сфери, подобни на неговата. Те варираха от много мънички до грамадни и в тях имаше изумително разнообразие от онова, което човек би могъл да опише само като „някакви твари“. Някои от съществата се въртяха и се блъскаха в стените на прозрачните си затвори, а други, подобно на Реймънд, бяха изпаднали в отчаяние.