Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

Реймънд обаче изобщо нямаше настроение да възприема отношение, което дори бегло да напомня за абстрахиране от конкретната ситуация. Той просто седеше в сферата, гледаше навъсено навън и трепереше.

След известно време в далечината се чу вой на сирена и на площада се появи дълга колона от бавно движещи се автомобили. Бяха големи и тумбести, но никак не приличаха на автомобилите, с които Дан Дейър се появява на първата страница на „Ийгъл“. Тези имаха преди всичко практичен вид. Те като че ли казваха: „Построени сме за полза, а не за красота, предназначени сме да бъдем карани от хора, които предпочитат да харчат по-малко бензин пред това да се поддават на разни естетически приумици.“

Това бяха безлични коли за безлични хора.

Реймънд продължаваше да се прави на умрял и наблюдаваше през пролуките между пръстите си приближаването на колите.

Накрая те всички паркираха в стройни редици.

И тогава от тях слязоха онези, които бяха вътре.

— Мили боже — каза си Реймънд, — значи така изглеждали.

Не бяха приятни за гледане. Ходеха на два крака и имаха също толкова ръце. Но останалото… Телата им имаха яйцевидна форма. Коремите им преминаваха в глави без каквато и да било гънка или брадичка. Големите, широки лица имаха мръсносив цвят.

Напомниха на Реймънд за онези играчки — господин Картофена глава — които всяко дете е намирало в коледния си чорап за подаръци. На онези, с които той си игра най-много два пъти, преди на майка му да й писне и да ги изхвърли в кофата за боклук.

Това дори не бяха приятни за гледане картофени глави. Напротив, в тях имаше нещо зловещо. Повечето от тях, изглежда, имаха предпочитания към това, което на Венера е заместител на целия костюм.

Реймънд ги намрази от пръв поглед. Силата на омразата, за която не можеше да намери основателна причина, като изключим външния вид на тези „хора“, изненада дори самия него.

Защото той не беше расист.

Като дете си беше задавал въпроса за расовата нетърпимост и веднъж дори го бе повдигнал пред баща си, който се беше върнал за кратко вкъщи между двата сезона, когато касиерите на хиподрума бяха отпуска.

Реймъндовият старец бе оставил настрана в. „Спортен живот“ и за момент се бе замислил по въпроса.

— Сине — беше каза той, — сред всички раси има и добри, и лоши хора.

Доволен от простата мъдрост на този отговор, малкият Реймънд бе излязъл навън да играе.

— Бих искал да зная обаче — беше продължил баща му, скрит зад вестника, — защо онези шибаняци, лошите, трябва да живеят точно на моята улица.

Но момчето Реймънд не бе чуло тази забележка и така от онзи ден до днес твърдо вярваше, че онзи отявлен расист — баща му — е бил голям хуманист.

Сега обаче това не му помагаше.

Реймънд продължи да хвърля плахи погледи през пръстите си.

— Мразя ги тези копелета — мърмореше едва чуто той.

Картофените глави сновяха между сферите и от време на време правеха справки в списъците с експонатите, които държаха в ръцете си. Сочеха с пръст и коментираха нещо помежду си.

Реймънд ги слушаше. Говореха на английски. Всички говореха английски. Една групичка се приближи до неговата единична килия. Ако можеше да се съди по вида им, бяха типично семейство. Майка, баща и две отрочета. Момче и момиче. Всички в цели костюми. Семейство Трътльови.

— Този какъв е? — попита най-малкото изчадие, дъщерята.

Татко Трътльов запримигва, докато правеше справка в списъка за разпродажбата с черните си като копчета очи.

— Експонат двадесет и три. Представител на земния живот. Пол мъжки.

— Пфу — продължи дъщеричката, — ама колко е грозеен!

Грозен? Реймънд прехапа долната си устна, но успя да остане неподвижен.

— Можем ли да го събудим? — Другото изродче захвана да тропа по сферата на Реймънд.

— Не прави така, ако обичаш. — Реймънд позна този глас, макар все още да не можеше да види говорещия. Беше гласът на господин Хамелеон, сребърният мошеник с папката. — Великолепен екземпляр, нали, сър?

Картофените глави се заклатиха над големите тумбаци.

— Много е хубав — каза татко Трътльов.

— Има ли си име? — попита скъпата дъщеричка.

— Да. Казва се Джордж.

Реймънд изскърца със зъби.

— Всички земни мъже носят името Джордж — продължи господин Хамелеон.

— Това традиция ли е, отколешен обичай, изтъркано клише или нещо подобно? — попита таткото.

— Не. Причината е, че те просто са тъпи.

Реймънд изскърца още по-силно със зъби.