Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

— Щом като всички земни мъже носят името Джордж — каза госпожа Трътльова, — тогава как се наричат жените?

— Милдред — беше отговорът.

— Мамо, искам Джордж — каза скъпата дъщеричка.

— Не, мила. Днес сме дошли да купим Клингън.

— Ама аз искам Джордж. — Реймънд видя как лицето на малката пикла се изкриви и как започна да тропа с крачета.

— Колко според вас ще струва този Джордж? — попита татко Трътльов.

— Чакайте да погледна. — Сега Реймънд можа да види господин Хамелеон, който застана в полезрението му. Той също беше картофена глава, при това твърде ниска.

Запрелиства бумагите в папката с късите си, дебели пръсти.

— Цената му е пет лири, сър — каза той.

Пет лири? Реймънд положи значителни усилия да овладее гнева си. Пет лири? Разбира се, петте лири на Венера вероятно нямат същата стойност, колкото пет лири на Земята. Сигурно тя беше много по-голяма. Би трябвало. Несъмнено.

— Пет лири? — Татко Трътльов се разтресе. Лицето на дъщеря му стана моравочервено, докато тя продължаваше да повтаря: — Искам Джордж! — все по-високо и по-високо.

— Разбира се, че ще го имаш, скъпа. Моля те, успокой се.

— Значи ще получа Джордж, нали?

— Ами…

— Вижте каква физика, сър — намеси се Хамелеонът. — Този индивид е в прекрасно физическо състояние. Ще оправдае разходите по него.

Оправдае? Реймънд се замисли върху думата „оправдае“. Може би става дума за работа? Тогава значи робство? А може би трябваше да оправдае други очаквания. Да оправдае очакванията, че ще бъде добър за разплод. Може би ще го използват за жребец във фермата? Да, това той с готовност би опитал.

— Всички Джорджовци ли са с такъв неприятен синкав цвят? — попита госпожа Трътльова.

— О, не мадам. Не, особено ако ги затоплите. Тогава стават съвсем розови.

— Това ми харесва. Обичам розовото. Как най-добре могат да се затоплят?

— Като се пекат на бавен огън от дървени въглища — отговори господин Хамелеон. — Разбира се, най-добре е да се готвят живи. Устата им трябва да бъде плътно залепена, а за по-пикантен вкус им се пъха люта чушка в задника.

Реймънд толкова силно стисна зъби, че си проби една пломба.

Но не се помръдна, докато траеше пазарлъкът. От него не научи много за начина на живот на Венера. Той по нищо не се отличаваше от разпродажбите на Земята. Например, при разпродажбата на добитък или на угоени свине, които се продават заради сланината.

Господин Хамелеон изтъкваше качествата на всеки екземпляр. Хвалеше вкуса му и отбелязваше колко крехки са някои части. Кръвта на Реймънд съвсем се смрази в жилите. Той научи, че венерианската лира е равна на един милион пенса, но не можа да разбере каква е стойността на един пенс на Венера. А и не го беше грижа.

Интересуваше го само как би могъл да се измъкне цял и невредим от тази зловеща планета. За предпочитане беше това да стане, преди да му напъхат лютата чушка в задника.

— Той е ваш, сър. — Реймънд погледна още веднъж през пролуките между пръстите си. Пазарлъкът беше приключил. Проклетото семейство Трътльови го купи с намаление за 4 лири и 99.999 пенса.

— Носачът ще откара сферата до колата ви — каза ухилен до уши господин Хамелеон. — Бъдете внимателни с нея. Както знаете, отвътре сферите практически са неразрушими, но един по-силен удар отвън може да ги разбие на парчета. Сложете си ръкавици, за да не се порежете.

— Мога ли да отрежа топките на Джордж? — попита скъпата дъщеричка.

— Разбира се, мила — каза всеотдайният татко. — Но ги сложи на скарата да се опекат заедно с Джордж. Няма да са много вкусни, ако са сурови.

— Наистина, ама съвсем наистина ги мразя тези копелета — процеди през зъби Реймънд. — Сега поне знам защо.

Саймън се събуди рано и взе още един душ. Предишната вечер застава два пъти под душа, ала отвратителната смрад на летящата морска звезда се беше впила в него като плесенясал тесен клин.

Но по някакъв странен начин тази миризма му действаше успокоително. Беше сигурен, че ако не беше тя, твърде лесно щеше да се убеди, че това, което се беше случило с Реймънд, не е нищо друго освен творение на развинтената му фантазия.

Саймън си спомни една статия, която беше чел веднъж, докато чакаше в приемната на зъболекаря. Беше част от самоделно печатан памфлет, публикуван от организация, чието загадъчно наименование бе съставено от буквите З. В. Я. Р. Та там се разказваше как човешкият мозък има склонността да отхвърля необикновените неща. Като например срещата с някой призрак. Бил сте трезвен като краставичка, когато ви се е изправил пред очите, и сте абсолютно сигурен, че сте го видял. На следващия ден обаче споменът ви започва да избледнява и за много кратко време се убеждавате, че никога всъщност не сте го виждал.