Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

„Бремфийлд Армс“ не предлагаше на новодошлия радушно посрещане. В огнището не гореше уютен огън. Зад тезгяха не седеше червенобузеста селска хубавелка с благи кравешки очи, която да ти налее чаша ябълково вино и да ти отреже парче черешов пай. О, не! Бог ми е свидетел, не.

Тук, зад тезгяха, в подводния полумрак, разсейван от време на време от припламванията на екраните на игралните автомати, подобно на пушена щука стърчеше Черният Джек Ментарджията — негодяй с бирено шкембе и господар на подземния свят.

Човек имаше чувството, че въздухът е втечнен и че при влизането сякаш се гмурва в големия салон на кръчмата. Ужас!

От мюзикбокса на билярдната зала отзад долиташе песен на Фейт Ноу Мор, докато група младеещи почитатели на спортните облекла се млатеха с билярдните щеки. Но звуците от техните забавления почти не стигаха до главния салон. Те се поглъщаха от тъмните, леденостудени дълбини. Брр!

От гледна точка на Саймън главният салон страдаше от липса на посетители. А пък точно такъв си го харесваше Черният Джек по обедно време. Саймън примигна и се взря през полумрака в съдържателя на бара. Черният Джек втренчи в Саймън рибешкия си поглед и изпробва лишения си от благозвучие глас.

— Я чупката от заведението ми с тази нова шапка — изръмжа той.

Градинарският чирак оголи в усмивка ослепително белите си зъби, осветявайки с тях малко пространство от бара, и се почеса по голата глава.

— Да бъде светло утрото за теб, о повелителю на бара. Приветствам те. Щастлив е денят на нашата среща.

Черният Джек разкри почернелите си зъби и изплю голяма колкото жаба храчка към един отдалечен ъгъл на помещението. Тя се пльосна с глухо шляп някъде в тъмното. Саймън си отбеляза наум да не търси място за сядане в тази посока.

Приближи бара с енергична, пружинираща походка, макар мислено всъщност да се запромъква към него.

— Халба „Тъмен облак“ и кълцан бифтек по селски, ако обичаш.

Черният Джек го изгледа кръвнишки, постави халбата под чучура на един автомат и я напълни с тъмна бира.

— Плати сега, а като ми дойде мерак, ще ти напълня копанята.

— Много мило от твоя страна, благодаря. — Саймън плати, взе халбата и се отправи по изтъркания линолеум към една маса до прозореца.

— И внимавай с луксозната ми мебелировка — изръмжа кръчмарят.

— Ще се отнасям с нея като с моя собственост.

— Как пък не, това е бар, а не футболно игрище.

— Точно така.

Саймън се настани на една дървена скамейка, която навяваше асоциации за онези подвижни дъсчени етажерки, върху които работниците по скелетата си слагат инструментите, и се опита да зърне някаква искрица живот зад неизмития прозорец. Но наслоилата се от десетилетия мръсотия наложи вето над подобно безумно желание. Принуди се да наплюнчи пръст и след доста дълго търкане успя да изчисти малка дупчица, през която се виждаше външният свят.

Слънчевата светлина нахлу през дупката и младежът погледна навън.

Светът, заключен в пределите на Времфийлд, живееше в нормалния си ритъм. Беше часът на обичайното обедно оживление. Саймън отпи от бирата и се зае да оценява по достойнство купувачите от женски пол, пазаруващи в отсрещния магазин. Много от тях му се сториха твърде приятни за гледане. Той винаги е бил измежду първите, готови да се възхитят от налятите бедра на нечия чужда жена. Дори и в такова малко селце в това отношение никога не липсваше разнообразие. Изглежда, че всеки „го правеше“ с всеки друг, но не и с този, с когото би трябвало да „го прави“.

Сложните любовни възли, извънбрачните връзки, кръшканията, флиртовете, свалките и скъсванията, скъсванията и свалките никога не са му правили впечатление. В края на краищата, той беше израснал тук. Животът е такъв, нали? Разбира се. Тук, както и навсякъде другаде.

Черният Джек внезапно изплува от мрака и хвърли чиния пирог със свинско на масата пред Саймън.

— На ти кльопачката, боклук такъв — избоботи той.

— Това не е кълцан бифтек по селски — отбеляза Саймън.

— Точно това си е, ако селякът е дошъл да яде тук. — Този път Черният Джек го погледна наистина заплашително.

— Добре де, добре — съгласи се Саймън.

— И си махни мръсните пръсти от прозореца ми. Пускаш вътре озонния слой.

— Съжалявам.

Саймън побутна пая с вилицата си. От споменатото творение на кулинарията лъхаше неотстъпчивост. То като че казваше: Само да си ме докоснал!

Тумбестият кръчмар разигра мускулите на яките си челюсти и се отправи към бара, където отново зае мястото си зад тезгяха.