Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

Саймън отпи още една глътка бира. Каква муха му беше влязла в главата да дойде да обядва тук? Смъртта ли си търсеше?

Той въздъхна и погледна пак през шпионката, която си беше разчистил на прозореца. Но нещо бе застанало пред нея. Беше лъскав сив микробус, паркиран с две колела върху тротоара отпред.

Саймън се вгледа в него. Беше му познат. Беше същият микробус, който едва не го премаза на зебрата.

От него слизаха някакви хора. С тъпи тесни лица и тъпи тесни костюми. С еднакви костюми. С еднакви слънчеви очила: сиви рамки и сиви стъкла. Сиви бяха и ризите, и вратовръзките, и обувките, и чорапите на тези момчета. Трима юнаци в сиво. Изцяло в сиво. Тройно сиво.

Както изглеждаше, те се канеха да влязат в кръчмата.

Саймън отмести настрана халбата, а Черният Джек сбръчи носа си, който до този момент чоплеше, когато при влизането на тримата слънчевата светлина нахлу вътре.

Саймън се настани удобно на прогнилата скамейка. Не беше нужно особеното химическо вещество в главата му да го предупреждава, че трябва да бъде нащрек. Защото въпреки че тези приятели бяха кльощави и слабовати, те все пак бяха трима, а той беше сам. Да не говорим пък как за малко щяха да го пречукат. Но с удоволствие щеше да се наслаждава на ужасите, на които щеше да ги подложи Черният Джек. Защото Черният Джек мразеше чужденците. Особено костюмираните чужденци. Веднъж беше изхвърлил един нещастник от фирма за производство на чипс чак на отсрещния тротоар само защото костюмът му не се връзвал с цвета на таблото за хвърляне на стрелички. А в „Бремфийлд Армс“ дори нямаше такова табло.

— Разкажи им играта, тлъст мошенико — прошепна Саймън на халбата си.

Тримата мъже доближиха бара с небрежна походка. С ръце в джобовете.

— Хопа! — каза единият и Саймън се стресна.

— Добър ден, господа — поздрави ги ухилен до уши Черният Джек, оголил гнилите си зъби, докато бършеше месестите си ръце в престилката. — Какво ще обичате?

— Хъ? — изпусна се Саймън. — Я пак?

— Три халби от най-добрата бира — каза единият от мъжете, облечени в сиво.

— Разбира се, сър. Ако вие и вашите приятели благоволите да седнете, аз лично ще ви донеса бирите.

Саймън се почеса по главата, на която никога не беше слагал шапка. Очевидно Черният Джек им гласеше нещо наистина специално. Може би се канеше да им излее бирата върху главите?

Мъжете в сиво седнаха край близката маса. Още бяха със слънчевите си очила. Саймън се чудеше как ли виждат къде ходят. Черният Джек наточи три халби.

И ги поднесе.

При това на табла!

— Ще поръчат ли нещо друго господата? — осведоми се той с мазен глас.

— Храна — каза един мъж в сиво.

— Хубава храна — добави втори.

— И по-бързо, че иначе… — закани се третият.

Ченето на Саймън увисна. И по-бързо, че иначе…? Е, сега вече щяха да си го получат. Господи божичко! За по-сигурно той мушна халбата си под седалката. Не искаше да се излее в скута му, ако някой от облечените в сиво мъже бъде запратен в тази посока.

— Ще действам с възможно най-голяма бързина. Дано ви се услади бирата.

Съдържателят любезно се поклони и побърза (побърза!) да се отдалечи.

Саймън си уви за вкъщи пирога със свинско. Май беше време и той да побърза да се пръждоса. Беше повече от вероятно, че когато Черният Джек се завърне, ще да е в компанията на ловната си пушка или на бултериера си. Щеше да е далеч по-благоразумно да научи за касапницата от местния вестник, отколкото да става пряк свидетел.

Да, далеч по-благоразумно.

— Ей, ти! — Един мъж в сиво внезапно се обърна към Саймън.

— Аз ли? — Саймън насочи пръст към гърдите си, както понякога и вие правите.

— Да, ти, дебелоглавецо с новата шапка. Тукашен ли си?

— Аз ли? — Саймън поклати главата си, която изобщо не беше дебела и на която никога не беше слагал шапка. — Ъъ, не. Просто турист. Защо?

— Няма значение тогава. Хайде върви да нанкаш. — Сивият мъж се обърна към останалите и всички се разсмяха.

Като поразмисли — а той беше тип, дето размисля, — Саймън си каза, че ще е по-добре да остане и да се наслади на кървавата баня. И дори да им ритне по някой шут, когато вече няма да са в състояние да се надигнат от земята.

Измъкна халбата си изпод скамейката, но тя беше хванала паяжини. Тъй че просто се облегна назад и се заслуша в разговора на сивчовците.

— Мразя полевата работа — каза първият. — Винаги можеш да пропуснеш нещо.

— Колко обекта за разчистване ни остават за тази седмица? — попита вторият.