Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

— Е, все пак трябва да се опитаме. Напред!

Селяните с горящите факли вече стигнаха до портата на фермата. Но какво можеха да направят те при тази пукотевица, когато шайката на Дългия Боб стреляше от къщата, а онова чудовище се опитваше да накара монахинята да му… и така нататък…

И така нататък…

Чувстваха някаква неохота да продължават напред.

— Хайде! — викна г-н Хилсейвайс. — Напред! Огън!

— Право в зиналата паст на смъртта — викна професор Мерлин, изтегли сабята си и смушка избледняващия си жребец.

Войниците се бяха строили пред парахода „Саламандър“. Бяха в две редици. В червено-бели униформи. Като в исторически филм. Вдигнаха пушките и командващият офицер се приготви да им даде заповед за стрелба.

Реймънд натисна газта на мотоциклета. Не можеше да измисли нещо по-добро от това.

— Б-б-б-бед ту дъ боун — извика той и пусна съединителя.

— Напред! Огън! — изкомандва професор Мерлин.

— Първа редица о-ог…

Ракетата изсвири, мина над главите на атакуващите конници, после над Реймънд и съвсем близо над стрелците в червено и бяло.

И се вряза в борда на „Саламандър“.

Последва страхотна експлозия.

Реймънд спря рязко мотора.

— О, не! — извика той.

Професорът изправи жребеца си на задните крака.

— Корабът ми!

Войниците се изправиха сред облаци дим и бъркотия и вдигнаха оръжията си.

— Огън! — извика командващият офицер.

Войниците вдигнаха пушките.

И тогава…

И тогава какво?

И тогава през зейналата огромна дупка в корпуса на парахода изскочиха привържениците на „Милуол“ — двеста рицари с ръчно изработени оръжия и в много кофти настроение.

И рицарите видяха войниците.

И войниците видяха рицарите.

А войниците бяха облечени в червено и бяло.

Цветовете на „Манчестър Юнайтед“!

Хората от П. Р. Ъ. Ц. стреляха срещу мъжете и жената от З. В. Я. Р. Мъжете и жената от З. В. Я. Р. пък стреляха срещу хората от П. Р. Ъ. Ц. Сивчовците стреляха по хората от П. Р. Ъ. Ц. и по мъжете и жената от З. В. Я. Р. Тогава хората от П. Р. Ъ. Ц. и мъжете и жената от З. В. Я. Р. престанаха да се стрелят помежду си и откриха огън по сивчовците.

Жалко, че никой от тях не стреляше срещу Сатан-Кокошката, защото той се канеше да направи с Лайза нещо, което не е за разправяне.

— Готови! — изкомандва г-н Хилсейвайс факлоносците. — Ще се случи всеки момент.

И то се случи.

Когато ужасните нокти на Сатан-Кокошката се сключиха над главата на Лайза, изведнъж се чу страхотен трясък от счупено дърво и рев на мотор.

Мощната косачка изскочи от бараката, повличайки вкопчилия се в нея Саймън. Големите й яки колела от състезателна кола от 50-те години се затъркаляха по двора, разпръсквайки това, което беше останало от пилетата, а огромните, остри като бръснач ножове за рязане на трева затракаха все по-бързо.

Те направиха на парчета прътите, като че ли бяха от тръстика, разхвърляйки навсякъде стърготини, перушина и пилешки дреболии. Саймън продължи нататък.

— Какво е това? — Чудовището блъсна настрана коленичилата жертва и сви нокти. Лайза скочи на крака и побягна.

Химическото вещество в главата на Саймън нареди: „Утрепи го, приятелче!“

— Сега ще си получиш заслуженото — извика Саймън, когато Голямата Алън набра скорост.

— Факлоносци, напред! — нададе боен вик застаналият при портата господин Х. Селяните се втурнаха напред.

— Назад! — От очите на Сатан-Кокошката изскочи адски огън, а от човката му излезе дим с миризма на сяра.

Онези от пилетата, който бяха оцелели, изведнъж закрещяха:

— Не-не-не! — и се хвърлиха към лицето на Саймън.

Помощникът на градинаря и божи воин наведе глава и

Голямата Алън се устреми към Сатан-Кокошката. Но той не отстъпваше.

— Безбожнико! — извика той. Саймън натисна газта до край.

Голямата Алън захапа краката на Сатан-Кокошката. Косачката ги сдъвка. Накълца ги. Ужас! Чудовището пищеше и риташе. Всичко наоколо плувна в кръв. Голямата машина продължи да го разкъсва. Впи се в него и го разръфа. Кръв. Гной. Гнъс.

Но така му се падаше.

И тогава дойдоха селяните.

— Върни се, откъдето си дошъл. — Г-н Хилсейвайс държеше в ръка запалена факла. — Гори в пъкъла, където ти е мястото.

Селяните също хвърлиха факлите си. Съществото пламна и започна да гори със син пламък. Все още продължаваше да крещи и да рита. Пламъците докоснаха Голямата Алън. Заувиваха се около резервоара с горивото.

— Бягайте! — извика Хилсейвайс. — Спасявайте се! Чел съм какво ще стане.