Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

— Това са две основателни причини — каза той. — А на мен ми трябваше само една.

— Ела при мен — избумтя гръмовният глас на Сатан-Кокошката. И тъй като дворът на фермата не беше голям, Лайза вече стоеше пред него, трепереща в одеждите си на монахиня. Сатан-Кокошката ги разкъса. — Падни на колене пред мен, момиче. Отдай ми почит.

— Отдай ми почит? — повтори след него инспектор С’Мърт. — Това не е ли евфемизъм за…

— Да, така е. — Джени Лестрейд грабна радиотелефона. — Открийте огън! — нареди тя.

И П. Р. Ъ. Ц. откри огън.

Безразборно. В края на краищата, хората от специалния отряд бяха много мъжествени, а меката цел си е мека цел, независимо дали това беше обектът, по който трябваше да се целят, или не беше.

Когато изстрелите проехтяха над фермата, пилетата се разпръснаха на всички страни — едни побягнаха по земята, други се разхвърчаха във въздуха, трети стигнаха чак до храсталака-скривалище.

— Нападат ни! — извика сивчовец номер едно и свали предпазителя на малката си минохвъргачка. — Отговорете на огъня!

— Виждам само някакви скапани пилета — извика сивчовец номер две.

— Ами застреляй ги!

— Ей това вече наистина го обичам. — И тримата сивчовци откриха огън.

— Вражески огън от хълма! — извика един мъж с черно бяло на очите. — Отговорете им с дългобойните минохвъргачки.

Мъжете и жената от З. В. Я. Р. си пробиваха път през хвърчащите пилета към къщата, където бяха оръжията им.

— Знам, че трябва да помогна — каза г-н Хилсейвайс, докато лежеше под лендроувъра, — но в книгата е казано, че трябва да стоя тук и да чакам… О, да.

Те се появиха откъм изоставената железопътна линия. Бяха селяните. Всички носеха горящи факли.

— Отдай ми почит! — изграчи Сатан-Кокошката, без да обръща внимание на стрелбата, виковете и разхвърчалите се пилета. — Настъпва Краят на времената, а с него и моето царство.

Е това ако не е дяволско изчадие, здраве му кажи.

— Бягайте! — извика Реймънд.

Бяха излезли от двореца. Навсякъде цареше хаос. Над тях бойните самолети на Сатурн водеха ожесточена битка с флотата на Уран. От небето непрекъснато падаха някакви парчетии: бомби, остатъци от самолети, парчета от мачти, хора и пак бомби.

— Не мога да тичам — каза професорът. — Оставете ме.

Силният човек Херкулес, за когото досега почти не беше ставало дума, вдигна стареца на ръце.

— Ще яздим! — Лейди Алострел направи някакви заклинания. Надигна се вятър, които прие формата на коне. Бяха големи, бели коне, макар и малко размити по краищата.

— Качвайте се всички! Няма да издържат много дълго. Побързайте!

— Аз изкъм да се кача на мотоциклет — каза британският премиер.

— А изкъш ли да ти перна един? — викна Реймънд. — Скачай веднага на коня.

Едва ли има нещо по-убедително от тотално нападение над родния град в списъка на нещата, които биха могли да накарат военните да се върнат на работа, а не да седят пред телевизорите и да посръбват чай.

От вратите на казармите се изляха потоци войници в червено-бели униформи.

Странната кавалкада от полупрозрачни коне — на седлото на един беше завързан кралят — бе предвождана от човек, облечен в черния кожен костюм на принца, който караше и неговия „Харли Дейвидсън“. Кавалкадата мина съвсем близо покрай войниците, а те я наблюдаваха, направиха оценка на ситуацията и стигнаха до общото решение да я преследват.

Саймън се отдръпна от вратата на бараката за инструменти. Не беше пропуснал нищо и знаеше, че трябва да направи нещо. Но не знаеше точно какво. Размаха отчаяно фенера насам-натам. Бараката беше пълна с крадени фермерски сечива, които Дългият Боб очевидно беше събирал от години. Но ако не беше скътал тук някой танк „Шърман“, нищо от тези вехтории нямаше да помогне. Фенерът на Саймън освети нещо в ъгъла, полузакрито зад няколко торби с изкуствен тор. Беше голямата косачка на г-н Хилсейвайс.

— Бум-шака-бум! — извика Саймън.

— Трябва да стреляме по Саймън, а не по онези гадове в черните дрехи. — Сивчовец номер едно изстреля още един откос.

— Аз стрелям предимно по пилета — каза сивчовец номер две.

— Току-що застрелях и кучето на бракониера — извика сивчовец номер три.

Ау, колко жалко!

Хряс-хряс — се чуваше Голямата Алън, с която се понесе Саймън.

— О, Господи! — извика Реймънд. — Погледнете към кея.

— Войници! — извика професор Мерлин. — Колко много войници.

— Никога няма да можем да минем през тях.