Робърт Ранкин - Най-страхотното шоу в космоса

Изкачи първите стъпала и последва указанията на надписите.

Заслиза бързо по стълбите. Предположи, но този път погрешно, че държат там професор Мерлин и хората му, които очакваше да намери оковани във вериги и страшно зарадвани, че го виждат отново.

Надписът на стената сочеше: „Към тъмниците“, и Реймънд тръгна в указаната от стрелката посока. Наоколо нямаше никой, което беше добре.

Стигна до вратите на поредица от килии. Отвори гадното прозорче на една от вратите и погледна вътре.

В близкия ъгъл на малкото помещение се беше сгушила фигура. Беше в окаяно състояние и с изпокъсани дрехи. Имаше дълга коса, дълга брада и безумен поглед в очите. Говореше си с една хлебарка.

— Здравей — каза Реймънд, — кой си ти?

— Аз съм граф Монте Кристо — отговори пленникът.

— О! — възкликна Реймънд. — Сега пък затворнически гегове, така ли? Предполагам, че в следващата килия е Патрик Макгоухън.

— Не, той е в шеста килия — изкиска се графът.

— Довиждане — каза Реймънд.

— Довиждане — отвърна графът.

Реймънд мина покрай килията на затворника от Зенда, после покрай тази на човека с желязната маска, покрай принцовете в кулата и покрай килиите на няколко жени в сектор „X“. Помаха на няколко британски журналисти, които очакваха агентите си да подготвят договорите, за да могат да се завърнат вкъщи и да започнат да пишат бестселърите си. Пропусна стая номер 101. (Това е стаята, в която в романа „1984“ с човека правят неща, които не са за разправяне.)

Накрая стигна до вратата на една голяма килия в дъното на коридора.

— Тази ще да е. — Реймънд отвори гадното прозорче на вратата и погледна вътре.

Вътре имаше голяма група хора. Беше нещо като зала за игри. На стената имаше табло за хвърляне на стрелички, маса за билярд и няколко машини за видеоигри. Групата обаче седеше на столове и гледаше телевизия.

Даваха „Човекът-птица от Алкатрас“.

Реймънд въздъхна.

— Ехо! — извика той. — Здравейте!

Лицата се обърнаха. Но това не бяха лицата на професор Мерлин и на хората от трупата му. И все пак му бяха познати. Поне някои от тях. Позна президента на Съединените щати, министър-председателя на Англия и онзи председател от Китай, как му беше името. Тук бяха също и руският премиер, а и много други.

Всички му бяха много познати.

— Здрасти! — каза президентът. — Ако си турист, нали нямаш нищо против, че не настояваме шумно да бъдем незабавно освободени? Кралят ни даде почивен ден и сега гледаме телевизия.

Отново няма никакво писмено свидетелство за това какво е казал Реймънд. Но е било нещо, свързано с онова, което е правил Дългият Боб с пилетата си. Макар че този път Реймънд е намесил и старото си кафяво куче.

А какво ставаше с любителя на пилета? Наистина, какво правеше Дългият Боб?

Дик бракониерът беше изкарал прътите навън и ги беше подредил от трите страни на двора на фермата, с лице към големия птичарник. Бяха провесени и големи коледни фенери. Бяха онзи тип отвратителни неща, които наистина досадните ти съседи окачват на градинските си увеселия, на които не канят теб, но затова пък канят онези наистина привлекателни необвързани жени, които към края на вечерта събличат всичките си дрехи и се плацикат в басейна, построен всъщност без позволение от общината, а ти едва не се изтърсваш от прозореца на спалнята си, докато се опитваш да видиш нещо по-така през бинокъла си, през което време някой е извикал полицията, а съседът ти мисли, че ти си този някой, и на следващия ден идва и ти удря един юмрук в зъбите. Ей такива фенери. Та точно с такива фенери беше осветен дворът на птицефермата. И огънят за барбекюто на Дългия Боб беше стъкмен.

А какъв беше този странен звук?

— Какъв е този странен звук? — попита сивчовец номер едно. Той и другите сивчовци се бяха скрили в храсталака-скривалище горе на хълма. — Пеене ли е, що ли?

Сивчовец номер две нагласи усъвършенствания бинокъл за нощно виждане, изработен от АКМЕ (компания за оптически уреди, Рай).

— Вратата на големия птичарник се отваря и… О, Господи! Гледайте!

Сивчовец номер едно сложи бинокъла до сивите си късогледи очи и погледна. И също каза:

— Гледайте! Гледайте!

От птичарника излезе процесия. Най-отпред вървеше Дългият Боб в пълно одеяние. Носеше роба от чували за фураж, на гърдите имаше изрисуван петоъгълник с пера, а на главата — шлем с птичи крила. В едната си ръка размахваше кадилница.

Пееше нещо, което можеше да се нарече „Пилешката молитва“. След него идваха пилетата. В редици по четири. Маршируваха в идеален синхрон и също пееха.