Николай Райнов: Дворецът на великаните (Норвежка приказка)

— Не плача от страх — казала Аслог. — Имената, които чух да изговаряш, ми напомниха за приказката, която ми разказваха като дете — за Гуру и Андфинда и за жестокия Один. Аз винаги съм съжалявала хубавата Гуру и сега ми е мъчно, че ти причинявам още по-голяма скръб.

— Значи, за нас още си спомнят? — попитала Гуру. — Стои ли още къщата на Хрунгнир, моя баща?

— Не, всички къщи отдавна са съборени и на това място се издига сега хубав град, а на мястото на вашата къща сега е домът на моя баща.

— Нашите участи са еднакви — казала Гуру, — но твоята ще свърши много по-радостно от моята. Тихо и спокойно си живеехме ние тук след онова, което се беше случило през оная ужасна нощ. Тази къща е построена от моя мъж и за мене тя бе по-удобна от всички най-богати къщи. Щастливо си живеехме ние тук, приятели ни бяха само джуджетата. Всяка година на юлския празник се събирахме да го отпразнуваме по обичая и да си спомним за миналото. Така се изминаха много векове. Веднъж моят мъж стоеше на брега на морето. Той съгледа отдалеч един чудноват кораб. Взря се и видя, че на него стои Олаф, когото вие наричате „свети“ и който е наш враг. Андфинд почна да хвърля грамадни скали в морето, за да го развълнува и да потопи кораба, но Олаф направи тоя знак, който ти направи снощи, и корабът спокойно продължаваше да плува напред. Корабът се приближи, Андфинд хвана предната му част и искаше да го потопи, обаче Олаф извика: „Стани на камък!“ — и Андфинд се вкамени. Без да обръща внимание на моя плач и молби, Олаф си замина и аз останах тук самотна. Само през нощта на юлския празник вкаменените великани могат да се съживят, ако някой от близките им ги прегърне. Но сега всичко е свършено. Моят Андфинд завинаги ще си остане камък!

Тя прегърнала още един път камъка, взела си златната лира от пода и се обърнала към Орм и Аслог, които тъжно я гледали, па им казала:

— Сбогом! Аз ще ви закрилям и занапред. Всичко, каквото има тук, е ваше. Живейте спокойно, докато се върнете в Норвегия!

С тези думи тя излязла. Орм и Аслог я изпратили и дълго гледали след нея, докато се закрие от очите им.

Така се изминали години. Аслог почнала да тъжи за баща си и все искала да го види.

През един пролетен ден Орм се качил на една лодка. Той взел няколко златни и сребърни съдове, които решил да продаде и с тях да купи някои неща. Дълго пътувал и най-после стигнал до норвежките брегове, излязъл от лодката и отишъл при един търговец.

Търговецът се зачудил на хубаво изработения съд и попитал непознатия има ли още такива съдове. Орм казал, че има много, и го завел при лодката. Научили се и други търговци и се насъбрали около лодката да купуват. Орм се вслушал в разговора на двама от тях.

— Как си, приятелю? Какво ново къде вас? — попитал единият.

— Благодаря, не дотам добре — отговорил другият.

— Че какво има? Да не би господарят ви, старият Земунд, да е болен?

— Той навярно скоро ще умре. Скръбта за дъщеря му го съсипа съвсем. Търси я навсякъде, но никъде не я намери. И сега, когато умре, няма кой да му склопи очите и да го оплаче.

Като свършила продажбата, Орм се качил на лодката и бързо заплувал. Той стигнал вкъщи през нощта.

Аслог и детето спели.

— Аслог, събуди се! — извикал той тихо. — Бързай да се приготвим, защото ще идем при баща ти, който ти е простил всичко и иска да те види.

Аслог станала, приготвила се бързо, облякла сина си, който бил вече на седем години, и те напуснали къщата на Гуру.

Като стигнали до брега, Орм и Аслог мълчаливо загледали страната, дето тъй хубаво преживели.

След това се качили на лодката и последното жилище на великаните скоро се скрило от очите им.

В Земундовия замък не се чувал ни шум, ни веселба. Земунд тъжел много, че неговата дъщеря го напуснала и той останал сам на стари години.

— При все, че тя предпочете слугата пред княза, тя е пак мое дете. Само да можех да я видя!

От голяма скръб той бил отслабнал и остарял много рано.

— Заведете ме вън да погледам слънцето! — казал Земунд на своите слуги, когато слънцето блестяло на залез.

Слугите го хванали за ръка и го извели на скалата, под която бучало морето.

Слънцето потънало в океана като някое огнено кълбо, пурпурното небе се отразявало във водата, която приличала на разтопено злато. Земунд въздишал, защото му било много мъчно. Изведнъж до ушите му долетял плисък на лопати. Той се вгледал и видял, че отдалеч се задава лодка. На кормилото седял снажен мъж, а на другия край — стройна жена, която държела за ръка момче.