Николай Райнов: Дворецът на великаните (Норвежка приказка)

Аслог слабеела и бледнеела от ден на ден. Тя обичала Орма, бедния Орм, прибран от баща й по милост, за да й бъде другар и прислужник.

В хубавите летни нощи Орм разхождал Аслог с лодка по морето и те заедно се любували на залеза на слънцето, което като огнено кълбо потъвало във водите на океана. А през дългите зимни нощи, когато Земунд отивал на лов или на гости, Орм седял в стаята на Аслог и й разказвал чудни приказки; слугините мълчаливо му пригласяли с бръмченето на вретената.

Земунд много обичал Орм, той го смятал за един от най-добрите си и верни слуги, но никога нямало да му позволи да се ожени за дъщеря му.

Когато Аслог съобщила на Орм заповедта на баща си, той много се наскърбил. Лицето му побледняло.

— Е, Орме — казал бащата в навечерието на летния празник, — утре ще имаме сватба. Можеш ли отгатна кой от благородниците ще бъде избран?

— Не, господарю — отговорил момъкът тихо.

— Аслог има на разположение още един ден — отвърнал Земунд — и ако дотогава не избере никого, ще вземе оногова, когото аз харесвам. Ти ще я придружиш до новото й жилище: със своята вярност ти заслужаваш да станеш началник на нейните слуги.

Орм нищо не отговорил. Той нареждал чашите и шишетата по масите. Когато факлите били запалени и гостите се събрали на вечеря, Орм отишъл при момата, а малко след това се отворила една задна вратичка и две забулени сенки се показали. Те били Аслог и Орм.

Зад скалистите брегове се простирала широка равнина, покрита със сняг. През там минавал пътят за планината.

Аслог не взела злато. Свързала само дрехите си, няколко кожи, лъка и стрелите на Орм и тоя вързоп Орм носел на гърба си.

Те бързали, защото се страхували от преследване. Не смеели да говорят, за да не се чуе гласът им.

Така те изминали равнината и стигнали до подножието на планината. Пътят ставал все по-стръмен.

Аслог се спряла, обърнала се и хвърлила последен поглед към бащиния си дом, чиито осветени прозорци блестели отдалече като звезди. Тя въздъхнала, хванала Орм за ръка и отново тръгнали.

Най-после стигнали до борова гора и се озовали при една колибка, съградена с дъски и обрасла с мъх. Вратата била затворена. Орм потропал три пъти. След малко вратата се отворила и на прага се показал белобрад старец с благородно лице. Той бил постник.

— Аз съм, отче Йерониме — казал Орм и целунал ръка на стареца.

— Добре дошъл, сине мой! — отвърнал старецът, като се засмял. — Радвам се, че още не си забравил своя стар учител. Влезте вътре!

Орм въвел Аслог в колибката, дето имало легло от пух, маса от борови дъски и дървено столче. Момата седнала, защото била много уморена, а Орм разказвал на своя учител, че Аслог е решила да остави всичко и да стане негова жена. Накрая помолил стареца да ги венчее и той сторил това с радост.

Когато старецът произнесъл „Амин“, младоженците му целунали ръка и пак тръгнали. Старецът ги изпратил, показал им най-късия път и като ги благословил още веднъж, върнал се в колибата.

Орм и Аслог бързали. Призори стигнали до един венец от скали и Орм ги посочил на Аслог:

— Там ще спрем.

Тези думи дали сила на Аслог. Тя закрачила по-бързо и те скоро стигнали. Грамадна скала се издигала пред тях. В подножието й имало една широка пукнатина, която водела в голяма пещера. Орм подал ръка на Аслог и те влезли вътре, дето било съвсем тъмно. Орм запалил огън и пещерата се осветила. Тя била широка; подът й бил постлан с мек пясък, а въздухът бил сух и топъл. На една страна имало легло от мъх. Орм го постлал с дебела кожа и казал на Аслог да си легне, па я завил с друга кожа. Аслог заспала.

Орм обаче не легнал. Той отдавна знаел тази пещера; в нея живял отшелник, негов роднина. Когато оня умрял, Орм нощувал в пещерата, колчем отиде на лов. Той бил пренесъл вече там някои необходими неща. В едно място, заградено с камъни, което приличало на втора стая в пещерата, имало котел, секира, лампа, стомна, шише със зехтин, лъжици, вилици, нож и голям куп сухи дърва. Орм взел няколко дръвца и запалил огън. Цялата пещера се изпълнила с приятна миризма. Аслог се усмихвала в съня си, а Орм загрижено я гледал. След малко той си взел голямата меча кожа, която бил оставил при един лов, завил се с нея и заспал.

Зимата минала, младоженците щастливо живеели в пещерата. Дълго ги търсил Земунд, но никъде не ги намерил. Неговите хора кръстосвали страната навсякъде — и по море, и по суша, — но не намерили избягалите. Той пълнел със злато ръцете на тия, които му обещавали, че ще ги намерят, ала всичко било напразно.