Николай Райнов: Дворецът на великаните (Норвежка приказка)

— Я гледай! — извикала тя. — Стопаните на тази къща много се грижат за нас.

Те станали, закусили от приготвената супа и по стълбата се изкачили на тавана. Никого нямало и там. Орм и Аслог повярвали, че някой добър дух ги покровителства, че ги е приел в къщата си, и с благодарност останали да живеят там.

Орм често ходел за риба, която Аслог готвела или сушела за зимата. Понякога той убивал и по някоя патица. А изобилните овощни дървета им давали плодове през цялото лято; много си изсушили те и за зимата.

Лятото минало, дошла есента. В края на есента Аслог добила хубаво момченце. Орм нарекъл сина си Земунд, по името на Аслогиния баща.

През един пролетен ден някой потропал на вратата. Аслог, както готвела, изпуснала лъжицата уплашено, а Орм притиснал сина си до гърдите, защото в стаята влязла една висока, много едра жена, каквато не били виждали. Тя била облечена в небесносиня рокля, обшита със злато; нейните дълги побелели къдрици, свързани със златна панделка, се спускали додолу, а хубавите черти на лицето й показвали, че е преживяла голяма скръб. Аслог се притиснала до мъжа си уплашено и загледала непознатата.

— Не се страхувайте! — казала влязлата. — Този остров е мой, тази къща също е моя и аз ви я оставих, защото ми бе жално за вас. Искам само едно нещо. Юлският празник, който за нас е много свят, наближава. Когато дойде, вие ще ми отстъпите тази стая, а на другия ден ще бъде пак ваша. Няма да напускате къщата, но ще се качите на тавана и ще пренощувате там. Гледайте само да запомните две неща: да не поглеждате тук, докато трае нашето пиршество, и да не произнасяте Христовото име, нито да се прекръствате, защото ние, великаните, не можем да търпим това.

Орм и Аслог обещали да изпълнят желанието на исполинката и тя задоволена си излязла.

Дошъл юлският празник. Аслог наредила къщата празнично и изчистила всичко, запалила огъня и турнала ястието да се готви. След туй завила момченцето си и заедно с Орм се качила на тавана.

Дълго време нищо не се чувало, но изведнъж се разнесли хубави песни, които се приближавали. Орм бил много любопитен. Той отворил прозорчето на тавана и погледнал. Видял много малки джуджета с факли в ръце; те отивали към голямата скала на брега. Като стигнали до нея, с почит навели главите си и изведнъж се явила исполинката, облечена празнично, а косата й — украсена със златна панделка. Тя се приближила до скалата, прегърнала я и допряла лицето си до нея.

Тогава Орм видял, че скалата почва да се движи и от нея се отделя фигурата на великан, чиито къдрици се развявали от вятъра. Събуден като от смъртен сън, великанът се поразтърсил, хванал ръката на жената и двамата заедно тръгнали към къщата, последвани от джуджетата.

Земята се тресяла под техните стъпки: толкова силни били те. Когато исполините стигнали до къщи, Орм затворил прозорчето и седнал. Отдолу долитали звуци на смях и веселба, чувало се дрънкане на съдове и чаши, а хубавата музика не спирала.

— Ах, как ми се ще да видя какво правят! — казала Аслог, която била много по-любопитна от мъжа си.

— Не бива, миличка: спомни си обещанието, което дадохме на добрата жена!

— Ах, пусни ме само да погледна! Ако ще след това и да умра, но искам да видя!

Държейки задрямалото дете в ръце, Аслог станала и се навела да погледне през една пукнатина. В това време детето почнало да плаче, тя го залюляла, па го прекръстила по лицето, както знаела, че правят жените, за да си приспят децата.

Ужасен гръм се разнесъл веднага под тях. Музиката млъкнала. Джуджетата избягали едно през друго. Долу настанала мъртва тишина.

Силно изплашена, Аслог се свила в един кът и трепереща очаквала какво ще стане. Дълги часове прекарали двамата в ужас. Най-после почнало да съмва. Тихо слезли те по стълбите, но никакъв шум не се чувал в стаята. Те бавно отворили вратата и изплашено извикали. Всред стаята седял вкамененият великан, чието събуждане Орм видял вчера от тавана. Тялото му било отново вкаменено и студено. На Аслог се сторило, че голямата му ръка, която още държала златния бокал, ще се вдигне срещу нея. Коленичила до него, притиснала лицето си до студения камък, плачела тихо исполинката.

— Андфинде, мой мили Андфинде! — изпъшкала тя най-после. — Никога вече ти няма да се усмихнеш на своята Гуру и заедно с нея да се радваш на късата свобода.

Като чула тези две имена, Аслог почнала да плаче. Великанката се обърнала към нея и тихо й казала:

— Не плачи и не се страхувай! Бих могла да ви отмъстя или поне да ви изгоня от къщата си, защото твоето любопитство ми причини най-голямото нещастие. Но аз не мразя хората, затова ви прощавам.