Николай Райнов - Княз и чума

Чий може да е тоя приятен и добър глас? Царят го е чувал, познава го, а не може да си спомни, чий е. Дали не е на жена му? Не ще да е — нейният е друг. Тоя глас той отдавна не е чувал. Не е ли оня, що пееше в пустинята и го мамеше? Не е и той; оня глас приличаше, наистина, донякъде на ангелски, но нещо хитро звучеше у него. Чий ще е тогава?

Легналият прави усилие, извръща си главата и вижда, че до леглото му стои младата магьосница — не дъщерята на арабина, а оная от бащиното му царство. Тя е облечена цяла в червено-малинени дрехи, на главата й има венец от макове, а устата й се скръбно усмихват. Момата го гледа дълго — и на царя става гузно, че тя го гледа тъй, сякаш го безмълвно укорява.

Най-сетне тя заговорва отново, но гласът й е сега много тъжен:

— Тъй ли трябваше да направиш, царю честити? Много скоро ме забрави ти! Аз ти дадох непобедимо оръжие и най-бързия кон на света, а ти ме забрави веднага, щом влезе в двореца на чумата. Там ти си намери годеница, която ти стана жена, а забрави, че и аз имам годеник, за когото искам да се омъжа. Що стори ти с него? Защо пусна неговия враг от затвора, а самия него прати на вечно изгнание, като му разби тялото на прах, за да не мога никога вече да го срещна — и душата ми да се къса от мъка, додето съм жива?

Люта болка свила сърцето на царя, като чул тия думи. Той искал да каже на момата, че й е благодарен за голямата услуга, която няма да забрави никога; че не той, а великият съвет е осъдил на изгнание бившия Велик Дявол, който е напълно заслужил това наказание. Но устата му били сковани, та не можел да каже дума; напрягал всичките си сили, а от устата му се не откъртвал й звук.

От това му станало още по-тежко. Значи, това е то — да бъдеш цар! Тебе да обвиняват за всички присъди — дори и когато са справедливи, без да можеш да се оправдаеш! Людете да страдат, а ти да не можеш да ги утешиш, да нямаш сили да им обясниш, че не си виновен ти! И това ще се продължава все така — вечно, безкрайно…

В такива горчиви мисли се бил унесъл Великият Дявол, та се бил забравил, когато изведнъж застанал пред него същият, за когото говорела младата магьосница от замъка. От почуда, царят се цял изправил на леглото.

Всред спалнята стоял Великият Дявол — все тъй едър, като исполин, ала с тъжно и благородно лице; той бил гол, на лявата му ръка блестяла златна гривна с едро изображение на бръмбар, а на челото му светела голяма зелена звезда.

— Той се е променил, — казал си на ума царят. — По-рано не изглеждаше благороден и звезда не сияеше на челото му.

Великанът сякаш прочел мислите му, защото рекъл веднага след това:

— Ти се лъжеш, аз съм си бил винаги такъв, какъвто ме виждаш сега. Но ти ме не познаваш. Ти съдиш за мене според онова, което си чул — и затова произнесе съвсем несправедливо присъдата; за нея ще отговаряш пред небесното правосъдие. Да не мислиш, че на тебе ще бъде нещо простено? Помни, че си безсмъртен, като мене, а на безсмъртните нищо не се прощава. Помисли си само, че след време и тебе може да наклеветят. Може да се вести отнякъде друг, по юнак от тебе, и да ти заеме престола. Ти живееш в царството на магьосни сили: уверен ли си, че утре или другиден някой няма да те превърне на костенурка, или на червей, или на гъсеница? Тогава всеки може да ти грабне короната, а после да те прати на вечно изгнание, както ти изпрати мене. Никога недей забравя това: царството на пъкъла е коварно!

Като чул тия думи, Великият Дявол грохнал на леглото, като че ли му пресекли коленете. Той се вкаменил от страх. Очите му се склопили, като на мъртвец, челюстите му се вкочанили. В душата му бликнала мъка, каквато не знаел до тогава, че човек може да изпитва.

Да бъде превърнат на червей, гъсеница или жълва — да се зарива в земята, или да се крие под тревата — и да трепери при всяка стъпка на людете, че може да го смачкат, и да се бои от всяко животно, че може да го изяде! А додето е преобразен на такава долна животинка, да се яви някой и да му заеме местото, а после да го прокуди във вечно изгнание, без да му позволи дори да се защити! Духът му да се лута в тъмнината, откъснат от всички, които е обичал и които са го обичали, прогонен в кой знае какви неприятни места на невидимия свят! И това да трае не ден, два, не и година, не и век, а — чак додето свят светува!

Ледена пот избила по тялото на царя. Той направил страшно усилие да си отвори очите, за да види, още ли е там исполинът — и отведнъж се събудил.