Николай Райнов - Нала и Дамаянти (Индийска приказка)

— С какво сме навлекли на себе си тоя нечуван гняв на боговете? — се питаха те. — Забравили ли сме да почетем с дарове бога, пазителя на съкровищата? Или керванът е срещнал някой хулител на бога на търговията? Враждебни нам птици ли са прехвръкнали нощес над нас? Или това стана под влиянието на зловредните планети?… Цялата беда иде от срещата ни с оная безумна, гола и бледна скитница. Коя е тя? Магьосница, жена или дъщеря на някой великан, прокълната от небето? Ако пак ни се мерне тази вълшебница, с камъни ще я пресрещнем. Тя с магиите си погуби нашия керван.

Като чу тези думи в тъмнината, Дамаянти се скри в гората натъжена, посрамена и уплашена.

— О, аз клетницата! — плачеше тя. — Пак съм изоставена. На кого съм причинила зло с мисли, думи и дела?

Между това утрото настъпи. Бързо се събраха оцелелите пътници и отново потеглиха на път. А Дамаянти отдалеч тръгна след кервана, като се криеше из гората, както месец се крие под облак.

Най-после Дамаянти стигна до града Чеди. Угрижена, тя застана до вратите, без да влезе вътре, защото се срамуваше от бедното си облекло. Жителите на града я срещаха и се чудеха на странния й вид, а децата припкаха след нея с крясък. Преследвана от шумна тълпа, Дамаянти стигна до царския дворец.

Там на висок чардак седеше царската майка. Като я видя, тя каза на старата си слугиня:

— Иди покани тази чужденка. Навярно тя търси прибежище. Аз виждам в нея нещо чисто: тя ще изпълни нашия дом със светлина.

Дамаянти се представи пред старата царица, която любезно й каза:

— В мрачна тъга сияе твоят образ. Коя си ти? Твоето лице е лъчезарно, макар че тялото ти е покрито с бедно и скъсано облекло. Беззащитна, самичка странстваш по земята, без да се боиш от хората. Кажи ми, коя си и отде си?

Ободрена от такава дружелюбна реч, Дамаянти отвърна:

— Оскърбена от тежка раздяла с мъжа си, милостива царице, аз се скитам след него и го търся. Моя храна са плодовете и корените, а прибежище ми е там, дето замръкна. Доблестен, мъдър, прекрасен, от сърце избран, милият ми мъж се раздели с мене. Нещастен беше той, царице. Като изгуби в игра всичките си богатства, той напусна дома си като сетен сиромах и избяга само с една дреха в гората. Аз тръгнах с него, да му бъда утеха в скърбите. И денем, и нощем вървях подире му. Един път се случи, че уморена заспах в гората… Той се скрил, изоставил ме и отнесъл половината от дрехата ми. Оттогава се скитам по дивите тъмни гори, по широките пустини и долини. Той би трябвало или да ми върне половината от дрехата, или да вземе половината бреме на моя тежък живот. Както едната половина от дрехата е потребна на другата, така и аз трябва да намеря другата половина от сърцето си или да умра.

Като изслуша съчувствено разказа, царицата каза:

— Остани при нас! Твоята светла близост ще радва моето сърце. Незабавно ще разпратя аз скороходници да потърсят съпруга ти. Но може и той сам да намине тук, дето ти ще го очакваш в безопасно, спокойно прибежище.

Дамаянти сдържа тъгата си и отговори:

— На драго сърце ще остана, ако ми обещаеш, царице, че няма да имам друга длъжност, освен да служа на тебе. Останки от обяд да ми не дават за храна. Да не влиза при мене мъж. Клетва съм дала да намеря съпруга си и да му бъда вярна.

— Всичко ще изпълня — отговори царицата.

След това тя заповяда да извикат дъщеря й, княгиня Сунанда. Скоро тя се яви, заобиколена от прелестни дружки.

— Виждаш ли, Сунанда — каза майка й, — тази чужденка в бедно облекло? Тя е твоя връстница, но мъките на живота са й дали ранна зрелост. Обичай я като другарка. Любезно се отнасяй с нея и я уважавай, за да й поотлекне на сърцето и да намериш полза за душата си от нейното съжителство.

Сунанда с детска веселост улови за ръката Дамаянти и я изведе навън. И оттогава Дамаянти стана другарка на княгиня Сунанда.

Като остави Дамаянти, наскърбен и мрачен вървеше Нала из пустинята и, сам пустиня, искаше да се развесели. Когато жаркото слънце го пронизваше, той му казваше:

— Затуй ли, слънце, тъй жестоко ме гориш, защото отхвърлих Дамаянти?

Той се просълзяваше, колчем поглеждаше откраднатия къс от дрехата й. Един път, мъчен от жажда, Нала се приближи до един поток, но като видя образа си във водата, с ужас се дръпна назад.

— О, ако можех да се разделя с това лице, за да бъда непознат и на себе си, и на другите! — извика той и избяга в гората. Изведнъж там видя пламък — не пламък в гората, а гората в пламък — отдето жален глас го викаше: