Николай Райнов - Нала и Дамаянти (Индийска приказка)

Къде се скита той сега? Помни ли ме той? О, зарадвай моето сърце с добра вест за него, а ти сам, в прибежището на гората, цъфти, от никого необиждан, чист, благоухаен утешителю на всякаква скръб.

Като каза това, Дамаянти откъсна едно клонче от чудното дърво. След това се прости с него и добави:

— С това клонче аз вземам със себе си и скръб, и тъга, и грижа, и нужда, а ти си остани и ако видиш моя цар, кажи му, че всичко тъжно съм занесла оттук. Дай му сянка и спокойствие, та под твоя безгрижен покрив да може да си поотдъхне от всички мъки.

И прекрасната царска дъщеря се отдалечи. И отново пред нея почнаха да се мяркат дървета с големи сенки, стръмни планини, разновидни скали, тъмни дъбрави и реки. В клоните на дървесата се гнездяха, шумяха, подхвръкваха и пееха горски птици, а в дивата глухота се срещаха ту глигани и чакали, ту биволи, рисове и пантери. Така се скита Дамаянти дълго. Изведнъж на една широка и равна поляна тя видя един многолюден керван. Гората ечеше от глъчката на хората, скърцането на колите, конското цвилене, тежкия тропот на слоновете и камилите.

Керванът се нижеше край широка река, обрасла с гъста тръстика, дето се криеха щъркели и бели лебеди, а бистрата вода гъмжеше от множество риби, костенурки и змии. Княгинята тръгна към хората. Полугола, покрита с дълги копринени коси, които се развяваха по рамената и гърдите й, бледна, подобна на сянка, изсъхнала от тъга, цяла потънала в прах, но пак прекрасна като слънце — такава им се яви в гората Дамаянти. От страх едни побягнаха, други безмълвно я загледаха, трети се смееха, четвърти състрадателно се приближиха към нея.

— Коя си ти, о, жено, с лъчезарен образ? — питаха те. — Защо си в тази гора? Земен човек ли си, или небесно създание? Дано срещата ни с тебе бъде добър знак и керванът ни да мине безопасно пътя си.

Царската дъщеря въздъхна и отговори:

— Не съм от небето слязла, аз съм земна, бедна, окаяна чужденка. Мой баща е видарбинският цар, мой съпруг е господарят на Нишада, прочутият Нала. С него се разделихме, без да го видя, и не зная де е. Ако сте слушали за моя съпруг, кажете, къде ще мога да се срещна с него?

Главатарят на кервана, богат търговец, по име Зучи, й отговори:

— Из пътищата, по които отдавна вървим, не сме срещали човек, по име Нала. Елени, мечки, биволи, тигри има много в тази гора, но друг човек освен тебе не сме виждали.

— А къде отивате? — попита Дамаянти.

— Отиваме в прочутия град Чеди — отговори Зучи. — Там царува сега Суваху и заедно с него живее добродушната му майка, бисер на женската добродетел.

Като чу това, Дамаянти реши да отиде в Чеди. Зучи я покани да тръгне заедно с кервана и Дамаянти тръгна.

Керванът вървеше през планини, долини и бързи реки. Един ден, при заник слънце, те се озоваха при едно езеро, което се криеше в тъмна гора. Уморените пътници смъкнаха от слоновете и камилите тежкото бреме, легнаха на тревата под открито небе и скоро заспаха. Изведнъж, в полунощ, когато целият керван спеше, от планината със страшно фучене се спусна стадо диви слонове, за да утоли жаждата си в реката. Но когато животните надушиха питомните слонове в кервана, разфучаха се и със свирепа лудост се нахвърляха върху заспалите. Никаква сила не можеше да удържи разярените чудовища. Като откъснати от висок планински връх скали, които чупят дърветата, се втурваха слоновете в кервана и тъпчеха спящите хора.

С плач и викове наскачаха хората. Всичко се размеси: слуги, господари, старци и момчета. В тъмната нощ, замаяни от страх и сън, без да знаят каква е опасността и откъде иде, едни избягаха в гората, а други — към езерото. Като слушаха фучене и тропот, като виждаха в тъмнината мяркане на тежки крака, слисани, шибани от силни хоботи, в диво безумие хора, камили и коне се нахвърлиха едни върху други. И в бъркотията сами се биеха един друг. Някои бяха стъпкани, а пък други се озоваха във водата. В тази минута на всеобща опасност мнозина бидоха обладани от корист. Лукав глас им шепнеше: „Къде бягате? Загиването е общо, общо е всяко богатство: вземайте каквото ви падне на ръцете! Ето куп разсипани диаманти! Ето скъпоценни камъни, ето злато! Смело пипайте: бедният утре ще бъде богат…“ И загинаха всички, които, като се поддадоха на корист, закъсняха да избягат.

В тази минута се събуди и Дамаянти. Като видя такъв ужас, като чу как хвърчи смъртта над главата й, цяла се разтрепера и като се готвеше да загине, тъжеше само за милия си далечен другар. Но когато бурята отмина и гората отново утихна, събраха се малко по-малко спасените.