Богомил Райнов - Голямата скука

Вече е девет часът, ала навън е още почти светло и в сивото небе странно сияят зелените неонови надписи и зеленясалите бакърени кубета и покриви. Зеленото, изглежда, е любимият цвят на тая страна. Една зелена страна, която бях зърнал през прозореца на влака, с безкрайни равнини от избуяла сочна трева и тъмни изумрудни дървета, ту скупчени около някоя ферма, ту проснати в дълги редици и разрошени от гъстите вълни на вятъра, тоя хладен и влажен вятър, чиито шумящи и звучни приливи сякаш са диханието на равнината. Зеленото е проникнало и тук, сред керемидевочервените лабиринти на града — в сенчестите алеи на парковете, в дърветата по булевардите, в бръшляна по стените, в зеленясалия бакър на кубетата и дори в тоя светлозелен стъклен паралелепипед — небостъргача на САС.

Изобщо зеленото е един свеж цвят, пълен с ведрост и хладина и отморяващо благотворен за очите, както твърдят окулистите. Но докато разглеждам през отворения прозорец панорамата на града, прелестите на тая багра по-малко от всичко ме занимават. Към непредвидените трудности по намиране на хотел се е прибавила още една, която, макар и да бе предвидена, почти не бях очаквал: аз съм следен. Следен бях още от гарата и по-късно — в таксито, и още по-късно — додето изпълнявах формалностите по регистрацията в хола на „Екселзиор“.

Това е лошо. Но като всички лоши неща то си има и добрата страна. Подозирам, че ако все пак съм успял да се настаня в една свободна стая, туй е станало с помощта на хората, които ме следят. Дали те са ми направили тая услуга, понеже са се уморили да се мъкнат подире ми, или просто защото стаята в „Екселзиор“ е най-подходяща за осъществяване на наблюдението, това е въпрос на подробности.

И изведнаж, додето вдишвам влажния бензинов въздух на вечерния град, усещам тягостното предчувствие, че мисията ми ще се развие не тъй, както съм я предвидил. Вечната история: опитваш се да изброиш всички възможни варианти и успяваш наистина да прецениш и прехвърлиш в главата си всичките освен онзи единствен, за който ще се сетиш едва когато той сам пристигне при тебе като невъзвратима реалност.

Следен съм. И така, следен, трябва да правя всички ония издирвания, за които хората, дето ме следят, не бива дори да подозират. Една-единствена и последна спасителна възможност: да се касае за обикновена проверка, колкото да видят що за птица съм и с какви цели съм долетял в тая зелена страна. Изобщо малка проява на една обичайна шпиономания, която може да секне тутакси, щом само стане ясно, че наистина съм безобиден изследвач на социалните феномени.

Изследвач на социалните феномени? Това всъщност не е чак толкова далеч от истината.

— Вашето име го няма в списъка на делегатите, господин Коев… — промърморва младата жена, която свещенодействува върху бюрото, увенчано с табелата АДМИНИСТРАЦИЯ.

— Аз съм само наблюдател — бързам да уточня.

— А, добре! — кима тя и почва да прелиства списъка на наблюдателите.

Бих могъл да й спестя труда, като я уведомя, че и тук няма да намери името ми, но предпочитам да я оставя да стигне по свой път до този извод.

Ако се вярва на разписанието, работата на конгреса би трябвало вече да бъде в разгара си, обаче някои делегати все още се мотаят из обширния хол, дето освен бюрата на администрацията се намира и неизбежният бар с машината за „еспресо“ и с хладилния шкаф за газирани напитки. Едва ли е нужно да добавям, че и двата тия апарата действуват в момента с пределно натоварване.

— И тук не виждам името ви… — промърморва младата жена зад бюрото.

После, като вдига очи и забелязва съкрушения ми израз, добавя:

— Няма нищо страшно. Сега ще ви впиша…

Подавам визитната си картичка, напечатана само три дни по-рано, и жената се заема да поправи допуснатия пропуск. Наблюдавам с едва скрито съчувствие белезите на остра анемия в резултат на хронично недояждане, изписани по лицето на чиновничката и подчертани от синьозеления грим около очите. Като си помисли само човек какви поразии е нанесла на света тази мода на жените-привидения, на която все още не се вижда краят…

Когато най-сетне прониквам в залата, въоръжен с неизбежната делегатска папка и с машинописния надпис на ревера си „България“, симпозиумът вече е започнал своята работа. Искам да кажа, че делегатите са заели местата си и че един възрастен субект, застанал на трибуната, говори нещо за международните срещи и за тяхното значение като такива. Местата за наблюдатели, както личи от съответната табелка, са към края на обширния амфитеатър. Отправям се натам по страничните стъпала, като бегло оглеждам помещението-хамбар. Една свръхмодерна конструкция, цялата от студени железобетонни плоскости, която дори само от пръв поглед предизвиква ревматични болки в ставите.