Богомил Райнов - Голямата скука

— Какво мислите за доклада на Мънро? — пита мистър Хигинс, като накланя застрашително над устата ми снабденото си с апаратура ухо.

— Кажете, че това беше едно претенциозно празнословие, за да ми доставите удоволствието, че съм срещнал един съмишленик — подсказва мистър Бери, спрял за миг да бърше потното си теме.

Мистър Бери с труд повдига тежките си клепачи и през образувалия се процеп ми отправя ленивия си поглед. У тоя човек не само клепачите, но и всичко останало изглежда тежко и отпуснато — месестият нос, сякаш готов да се свлече от хрущяла си, увисналите като торби бузи и най-вече огромният корем, съобразително притегнат с дебел колан, за да не се изсипе между краката на собственика си.

На тая телесна мекошавост у колегата си мистър Хигинс не без известно кокетство противопоставя своя импозантен и устойчив скелет. Мършавият създава впечатлението, че разполага с далеч по-голям брой кости от нормалните индивиди. Нещо повече, той целият е направен от кости и дори самото му слабо лице изглежда издялано от кокал, доста пожълтял и излъскан от годините.

— Докладът на Мънро не беше толкова лош — осмелявам се да забележа предпазливо.

— Защото се ограничи в рамките на всеизвестното — промърморва Бери, като с труд раздвижва устните си. — Когато повтаряш чужди мисли, винаги има шанс да кажеш и нещо умно.

— При Мънро този шанс е равен на нула — възразява Хигинс. — Той безпогрешно избира само най-глупавото, оставено от предшествениците му.

— Мисля, че вие сте доста несправедлив към бедния Мънро — произнася Бери, като съумява макар и с мъка да вдигне пълната си ръка в протестен жест. — Той никога не е могъл да избира. Той краде съвсем напосоки.

— Защо сте се заловили за вашия Мънро, когато същото важи за всички останали? — чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Дороти.

Тя е напуснала мрачната си събеседница и бърза да вземе участие в разговора ни, макар вероятно да не знае за какво точно става дума.

— Прощавайте, но „всички останали“, това е понятие, което включва и нас — избъбря Бери.

— О, вие сте само наблюдатели. Предполагам, че тъкмо на това се дължи и заостреният ви критицизъм — подхвърля дамата в лилаво.

— Ние бяхме вписани като наблюдатели, защото делегацията ни и без туй се оказа прекалено голяма — обяснява ми Бери, сякаш се извинява.

— Да бъдеш наблюдател при всички случаи е по-добре, отколкото да бъдеш наблюдаван — обобщава философски мистър Хигинс.

И като скланя към мене слуховия си апарат, сякаш се готви да ме прислуша, добавя:

— Нали и вие предпочитате да наблюдавате, вместо да бъдете наблюдаван, мистър Коев?

— Разбира се — отвръщам без двоумение. — Особено ако наблюдателите са хора като вас.

— Защо? Какво не ви харесва в нашата система на наблюдение? — запитва Хигинс и тънките му кокалени устни застиват в невинна усмивка.

— Много сте придирчиви.

— Не към всички, драги, не към всички — промърморва с лениво добродушие Бери. — Но когато плюс невежеството ни се поднася и такава богата гарнитура от маниакалност…

— Ами че хората нали затова се стичат на тия сборища, за да отреагират своята маниакалност и да похапнат за сметка на домакините… — обажда се Дороти.

— Всъщност не е ли време и ние да похапнем? — запитва Бери.

— Да, да, нека се доближим до масата — предлага с готовност Хигинс.

— Обаче не до тая маса, скъпи професоре — възразява Дороти. — И не в тази зала. Знам, че сте пестелив човек, но да ядеш прав като кон, особено на вашата възраст, това не е твърде здравословно.

— Какво казахте? Да идем другаде ли? — промърморва Хигинс, който очевидно умело се ползува от глухотата си, когато му отърва.

В тоя момент към компанията мълчаливо се приближава мъж на средна възраст с леко прошарена коса и леко отегчена физиономия.

— А, Уйлям! — възклицава Дороти, като изписва на лицето си малко пресилена усмивка на приветливост. — Запознайте се: мистър Коев, мистър Сеймур.

Сеймур кима сдържано почти без да ме погледне, после вдига нагоре правия си добре изваян нос и промърморва с отсенък на погнуса:

— Каква задуха, нали? И тая миризма на мухъл и на потни тела!

След което бавно се отправя към изхода.

Ако мистър Хигинс наистина е пестелив човек, трябва да се признае, че Дороти не му дава никаква възможност да прояви таланта си. Под предлог, че „скъпият професор“ току-що е публикувал поредния си труд, тя го обявява за домакин на предстоящото пиршество, подир което ни замъква в луксозния ресторант до Градския дом, понеже заведението било „тук, съвсем наблизо“.