Богомил Райнов - Голямата скука

На Постойна се налага да постоим доста. Това ми дава възможност не само да завърша миенето и да се облека, но и да потъна наново в прекъснатите късно снощи занимания върху науката за обществото. Хората от Центъра наистина са се постарали да ми осигурят най-необходимия минимум от литература, тъй че няма никакъв риск да получа менингит. Една тетрадка с циклостилни записки по история на социологическите учения, една друга — за опресняване знанията ми по исторически материализъм — и една руска книга за съвременната буржоазна социология — с това се изчерпва цялата ми подвижна библиотека. На всичко отгоре оказва се, че в тия книги се съдържат сума елементарни неща, които всекиму са известни, макар не всеки да подозира, че те представляват принципи на социологията.

Вече съм успял да прочета внимателно всичко това и да запася мозъка си с най-важните сведения. Малко по-големи трудности се съдържат в буржоазните теории поради тяхната многобройност и изобилието на имена. Така че днешният ми ден по план е посветен на един преговор върху всички тия биологически, неомалтусиански, геополитически, емпирически, психологически, семантически, структуралистически и не знам още какви учения.

Колкото и да е дълъг престоят ни в Постойна, той е съвсем недостатъчен, за да може главата ми да смеле цялата купчина от школи и школни мъдреци. Влакът поема бавно през една местност, вече гола откъм всякаква горска растителност, за да спре малко по-късно на италианската гранична гара. Отново — ненадейно отваряне на вратата, мислено сричане на името Михаил Коев от страна на човека в униформа, проверочен поглед, щемпел, „грация, синьоре“, а после — добавъчна порция от трудносмилаеми буржоазни теории.

Най сетне влакът вече решително потегля с пълен ход и забързан трясък по релсите, като стремглаво взема широките завои на трасето. Движим се из обляно от слънце каменисто плато и понеже насипът на линията е висок, а влакът препуска с все по-засилваща се скорост, имам усещането, че не прекосяваме платото, а летим ниско над него. Няма борове, няма влажни планински ливади, няма горска зеленина и хладни сини сенки. Изгледът наоколо е ослепително бял и пустинен като лунен пейзаж — равнини от натрошен камънак, скалисти възвишения, скалисти падини, скалистосиво, обезцветено от жегата небе.

Това е моят пейзаж. Из гънките на каменистото плато едва-едва се подават масивите на циментови бункери, над урвите дебнат слепите черни очи на замаскирани в защитен цвят каземати, в далечината блестят, заслушани към свода, металическите уши на радарни инсталации. Това е моят пейзаж, пустинен и тревожен, удавен в тишина и безмълвие, едно напрегнато безмълвие на дебнене и очакване, което за по-малко от секунда може да премине в оглушителния взрив на войната. Моят пейзаж, снимката на живота откъм тъмната му страна, макар това лунно каменисто плато да слепи очите с мъртвата си бяла светлина.

Потъвам отново в сухите анализи на подскачащата в ръцете ми книга. А когато подир половин час вдигам очи към прозореца, там вече примамливо синее царството на красивата илюзия, за да използувам израза на Шилер. Влакът лети по ръба на дълбока пропаст и дъното на пропастта е застлано от лазура на Адриатическо море, а склоновете са потънали в зеленина и между зеленото на гората и синьото на морето пъстрее ивицата на плажовете с разноцветните петна на лодките, слънчобраните и банските костюми. Ето ни отново на курорт. Ето я отново, макар и отдалече, слънчевата страна на улицата. Ето ги в далечината и нейните обитатели, които флиртуват помежду си, разхождат своите сламени шапки и пият ситронада със сламка. Те дори не съзнават колко крехък е тоя техен лазурен и слънчев свят и колко близко е присъствието на оня другия свят горе — с бункерите, бетонените крепости и напрегнато дебнещите пипала на радарите и зенитните батареи. Впрочем, погледнато от гледна точка на чистата хигиена, това невежество е може би най-доброто средство за опазване на нервите. Ако, разбира се, има кой да се занимава с опазване на другото.

Престоят в Триест ми дава възможност да се ободря с още едно кафе, значително по-силно от моето в термуса и, главно, значително по-прясно. В бюфета на гарата и по пероните се движат пристигащи и заминаващи летовници, младежи с пъстри ризи и момичета в минижупове, застаряващи атлети в къси гащи и застаряващи хубавици, разголили с щедри деколтета обилната си плът. Разхождам се няколко минути насам-натам, за да раздвижа физиката си според съвета на йогите и за да се насладя мислено на тая пълна анонимност, за която хората от моята професия винаги мечтаят, но която толкова трудно могат да си осигурят. После се прибирам в купето, защото ме чака работа.