Богомил Райнов: Голямата скука

Началникът ми употребява възможно най-малък брой думи, за да изрази наличните данни, и избягва всякакви коментарии. Той знае, че коментариите аз сам ще си ги направя и че е излишно да ме обременява с препоръки. Преди да стане генерал и преди да се озове в този кабинет, шефът сам е изпълнявал доста операции. А който е врял и кипял, отлично разбира, че при известни задачи подробният предварителен план се оказва на практика съвсем неизползваем.

— Това е всичко — произнася генералът един час по-късно, за да ме подсети, че имам думата.

Не се съмнявам, че това е всичко и че следователно повече приказки са излишни, но все пак задавам няколко въпроса, на които получавам очакваните отговори: „За тия неща не разполагаме с данни“; „Ще провериш на място“; „Не, това не ни е известно“.

Тия излишни въпроси изчерпват цялото ми участие в действието, ако не се брои това, че съм успял здраво да задимя кабинета. Шефът изчаква да загася последната цигара, пета по ред, и става.

— Може би не трябваше да изпращаме тъкмо тебе, но Станков е зад граница, а Борислав заминава по друга работа.

Забележката е донейде необичайна за стила на генерала, обаче в момента нямам време да я дешифрирам, защото той вече ми е подал ръка и за пръв път е отворил малко повече блендата на сините си очи:

— Желая ти успех, Боев!

В стаята на секретарката се сблъсквам с току-що споменатия Борислав.

— Какво, заминаваш ли? — пита той, като обръща гръб на прозореца, пред който вероятно доста време е скучал.

— А ти? — питам го на свой ред, за да му подскажа да не задава излишни въпроси.

Секретарката става и се упътва към кабинета на генерала.

— Е, значи, не е чудно да се срещнем по широкия свят — подхвърля Борислав, който е отгатнал положението.

— И да се срещнем, няма да можем да пием по едно. Също както в библията: срещнаха се и не се познаха.

Борислав се готви да отвърне нещо, обаче аз нямам време за разговори на свободни теми, затова махам с ръка за сбогом и излизам. Отбивам се в съответната служба да взема приготвените ми материали и поемам обратния път по дългия хладен коридор. Тоя обратен път стотици хора на ден го изминават с досада, облекчение или леко нетърпение, защото ги води към спокойното жилище, към децата и личния свят. Но с мене работите обикновено стоят по-иначе и този коридор винаги ме извежда съвсем другаде и много надалеч — към неизвестни градове, към непознати хора и към странни ситуации. И винаги, когато се спускам по стълбата и кимам на козируващия при входа милиционер, в главата ми се мярка идиотската мисъл, че може би за последен път минавам през тая врата, че вече съм поел, без да знам, в оная посока, от която няма връщане.

Събуждам се сред борови гори. Известно време имам дори чувството, че са ми прекъснали отдиха край морето само за да ме изпратят на планина. Точно според препоръката на лекарите, които обичат да дават добри съвети, понеже това не им струва нищо: „Ще прекарате 20 дни на море, а после ще идете на планина.“

Постепенно се разсънвам достатъчно, за да разбера, че не се намирам на Рилския манастир. Влакът с равномерно тракане възлиза между планински склонове и край прозореца на спалното купе прелитат боровите гори на Словения. И макар да не сме на курорт, приятно е да се събудиш в такава ранна заран и да гледаш как около тебе по стените на вагона се движат, изчезват и отново се появяват зелените сенки на гората и жълтите сияещи триъгълници на слънцето.

Закусвам набързо с чаша изстинало кафе от термуса и с една цигара и се заемам с бръсненето. Бръсненето по начало е досадна работа, но когато я практикуваш в един люлеещ се вагон, тя изисква освен търпение и известна акробатическа ловкост. За щастие събитията тая заран се развиват в моя полза. Едва съм успял да се насапунисам, и влакът спира. Един пуст перон и един надпис „Постойна“ — това е границата. Докато продължавам методично операцията по разкрасяването, на вратата силно се почуква и преди да кажа „влезте“, тя рязко се отваря с оная фамилиарност, с която действуват граничарите по всички континенти.

Униформеният поема паспорта ми; прочита думите „Михаил Коев — научен работник“ и ме поглежда подозрително, сякаш да провери дали дали наистина аз съм същият този научен работник. Разбира се, аз не съм Михаил Коев, ако такъв изобщо съществува, но това трудно може да се установи с един поглед върху сапунисаното ми лице. Затуй униформеният се задоволява да удари с рязък жест щемпела и да ми върне паспорта с някакво неясно изръмжаване, призвано вероятно да изиграе ролята на любезен поздрав.