Васил Райков: Операция „Нептун“

Утрото настъпи както обикновено — от покрива бликна мека слънчева светлина, часовникът включи галеща ухото мелодия, а готварският автомат се зае да приготовлява закуската по предварително зададеното меню. Два чифта кафяви очи се отвориха с плаха надежда, два погледа се срещнаха е неприязън и накрая два еднакви до безобразие, плътни и малко дрезгави мъжки гласа избухнаха в смях. Двамата Стиляновци се надигнаха от леглото, изчакаха се учтиво, почти като чужди хора, пред тренировъчния стенд и пред банята, после се настаниха край масата. И отново се захилиха като пощурели — на масата беше сервирана закуска само за един Стилян.

— Може би не си гладен? — попита нахално Стилян втори.

(От първия миг те започнаха да си говорят на „ти“, като нещо напълно естествено!)

— Разчитах, че ти си този, който няма да е гладен — отвърна бойко Стилян първи.

— Понеже грешиш, не остава друго, освен да си поделим закуската! Ако наистина не ни стигне, тогава ще поръчаме друга.

— Съгласен!

Хайвер, препечено до златисто, филе от риба, салата от синьозелени водорасли — впрочем съвсем не е лоша на вкус! — всичко това бе изгълтано за секунди. Когато по същия начин се стопи втората и третата закуска, двамата се разсмяха с все сила. Всеки се досети какво е искал да докаже другият — че той, именно той, е реалният от двамата, затова има вълчия апетит на един здрав, реално съществуващ чозек. Тогава подеха сериозен разговор…

Започнаха със спомените. Всеки разказваше своята автобиография, но тя неизбежно се покриваше напълно с биографията на другия. Те разказваха едни и същи неща с еднакви подробности, с еднакви доказателства, като постоянно се прекъсваха, за да допълват разказа на другия с нови и нови подробности, вече позабравени и избледнели. Всеки белег по телата им беше причинен от едно и също дете, или куче, или котка в детството им. Сетиха се да сравнят отпечатъците от пръстите си и макар че нямаха дактилоскопски прибори, категорично постановиха — еднакви! Дори преброиха косъмчетата върху палците на левите си ръце, като използуваха силна лупа. Те бяха не само равни по брой, но и еднакво разположени в пространството. А факти като този, че работят в един и същ институт, и в един и същи етаж, в една и съща стая — изобщо не им правеха впечатление, макар че и двамата можеха да се закълнат, че там винаги е имало само едно писалище и един стол зад него. Не ги угнети и „откритието“, че са женени за една и съща очарователна жена; дори не изпитаха поне мъничко ревност от уважение към нея…

— Смешно е, но излиза, че и двамата съществуваме — поде накрая Стилян първи; все пак той се чувствуваше малко нещо като домакин.

— Колкото и невероятно да звучи!

— Ето аз те пипам, не мога да прекарам ръката си през тебе, усещам топлината на тялото ти; следователно ти не си плод на моето разстроено въображение. Освен ако духовете и призраците могат да се материализират и това да е някакъв вид халюцинация или както там ще се нарича.

— Разсъждението е правилно, но прк условие съмненията да се изказват винаги в множествено число. Ако някой от нас двамата не съществува, не може да се определи точно кой е той. Не може да се твърди кой от двамата е истинският и кой е неистинският, нали! Защото сме напълно идентични.

— Но има първи и втори — възрази енергично другият. — Ти дойде подир мен.

— Въпрос на формулировка. Изглежда, трябва да изключим и фактора време от нашия случай. Това, че единият е дошъл по-рано от другият, съвсем не го прави по-реален. Един и същи човек е дошъл два пъти на едно и също място с една и съща цел — кой от тях е истинският?

— Действително съждението няма смисъл.

— Тогава?…

— Да се свържем веднага с института!

— Чрез аварийната радиостанция?

— Защо не?

— В инструкцията пише ясно: САМО ПРИ КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ!

— Струва ми се, че нашият случай надхвърля понятието „крайна необходимост“.

— Не съм съгласен. Съвсем не сме изпробвали още всичко. Май премного се поддаваме на емоционалната страна на нещата, което…

— Да види човек самия себе си насреща — ей богу, това не е шега!

— Не е шега, вярно, но нека да не го превръщаме прибързано в трагедия. Вероятно се касае за някакво странно раздвояване на личността или за…

— …за материализиране на раздвоеното съзнание, а?… Разкошна хипотеза, няма що!

Двамата се засмяха безпомощно

— Знаеш ли — сети се Стилян първи, — я да видим какво ще покаже магнетофонният запис на нашия разговор и телевизионните камери. Може би пък те са доловили „странното“ в нашето поведение.