Васил Райков: Операция „Нептун“

По едно време Стилян отвори гардероба и взе да рови из него.

„Зайо, да знаеш къде ми е скиорският шал?“

Прехапах до кръв устни, но отново успях да се овладея. Как съм набрала кураж да стана и да се движа — не знам. Като гледах да съм винаги с лице към него, отидох до гардероба, измъкнах моя шал и му го дадох; може би помниш, че имаме два съвсем еднакви шала. Той го взе и така ненадейно ме прегърна, че нямах време да се отдръпна. Примрях в ръцете му. Само помислих изтръпнала, че ей сега ще се случи онова страшно нещо, което очаквах през цялото време. А той ме целуна — ей тука, по бузата, — после се отправи към вратата, обърна се и ми махна усмихнато с ръка:

„Да мислиш за мене, зайо!“

И излезе…

Стоях като вкаменена и гледах подир него с невиждащи очи. Хлопването на външната врата ме стресна. Изтичах веднага до нея, заключих я, закачих и веригата. В същия миг чух ударите на сърцето си, които се разнасяха като гърмежи в ушите ми. Там съм загубила съзнание…

Колко време съм лежала на пода — не знам. Когато отворих очи, главата, ми се пръскаше от болки. Напразно се опитах да се успокоя, да си припомня всяка дума, всяка подробност, всеки жест, за да ги анализирам и да отрека тяхната кошмарна очевидност. Съзнанието ми упорито отказваше да се връща към това. Помня само, че пих някакво лекарство, включих приспивателя, завих се презглава и чак тогава се разплаках неудържимо като дете…

— Добре де, но все пак…

— Моля ти се, не ме прекъсвай, Руси!… Още малко…

Ванда въздъхна уморено и продължи:

— Тази сутрин се събудих, съвсем нормално, дори някаква мелодия звучеше натрапливо в ушите ми, и несъзнателно започнах да си я тананикам. Не си спомнях абсолютно нищо. Изведнъж съзрях отворената врата на гардероба „Шалът!“ Скочих веднага и затърсих като обезумяла шала си. Нямаше го. Прерових целия гардероб — никаква следа от него. Значи… действително бях дала шала си през нощта на Стилян. Моят шал!… И действително той беше идвал!…

Почувствувах, че отново ме обзема лудост и едно диво, ненаситно желание да викам, да крещя с всички сили. Успях все пак да взема нещо успокоително и хукнах към Психоневрологията. Разказах им, разбира се, всичко, както си беше. А те, моля ти се, вместо да ми помогнат и да ме успокоят, искаха да ме затворят.

Руси се усмихна смутено.

— Извинявай, Ванда, ама така и не разбрах какво те е разтревожило… Стилян ли?…

— Но Стилян идва снощи, човече, как не разбираш? Снощи!…

— Какво има тука за разбиране, боже мой — съвсем се обърка Руси. — Идвал да се сбогува човекът и толкоз.

— А той замина преди две вечери! — додаде мрачно тя. — Вчера вечерта моят съпруг дойде за втори път да се сбогува с мен… И пак, както и първия път, ми поиска скиорския си шал, сякаш нищо не е било… Затова му дадох моя шал…

Руси се изправи и започна да се разхожда с възбудено лице из стаята, после седна наново на мястото си, взе ръката на сестра си.

— Ти… ти не искаш да кажеш, че Стилян два пъти…

— Нали точно това ти разказвам — потвърди сломено Ванда. — Стилян идва два пъти да се сбогува с мен. И двата пъти се държа така, сякаш още не сме се сбогували. И двата пъти говори почти едни и същи неща, с едни и същи думи, с един и същи тон. Само че с разлика от две денонощия.

— Невъзможно! — заяви Руси и закрачи пак из стаята. — Не може да бъде! Трябва незабавно да се прегледаш при специалист. Изживяла си едно и също нещо два пъти, а това показва, че… Но какво ти става, Ванда?… Не реви, чуваш ли!…

— Да се върна в лудницата ли искаш? — извика горестно младата жена. — Нали едва се измъкнах оттам! И кой ще ми повярва, щом и собственият ми брат се съмнява в думите ми?

— Да-а-а… наистина… Съвсем не помислих за това… Тогава ще направим друго.

Това „друго“ отне остатъка от дена. Разбира се, решиха, да отидат незабавно при Стилян. Едва тогава, се сетиха, че не знаят къде точно се намира — някъде в Средиземно море, на някакво островче — ето оскъдните сведения, с които разполагаха. За да извършел някакъв извънредно важен опит, който щял да трае цели три седмици…

Да научи всичко, което го интересуваше, за Руси беше не толкова трудно, колкото бавно. Никой в Института за океанографски изследвания, където работеше Стилян, не биваше да се досети защо неговият шурей събира тези сведения. Руси се обажда с преправен глас по телефона, после посети един свой познат марколюбител от института, уж търсел под дърво и камък една марка от серията „Пети балкански футболен турнир“, накрая дори се навря в лабораторията на Мариана — негова състудентка, която две години го беше преследвала със своите нескрити ухажвания. Късно вечерта се завърна с необходимите сведения и с няколко пакета провизии за из път.