Васил Райков: Операция „Нептун“

Скоро след това потеглиха и Ванда въздъхна с облекчение. Утре те щяха да се намират на остров Софроно в Средиземно море и Стилян най-сетне щеше да отхвърли воала на тайнственост от тази кошмарна история…

Така мислеше Ванда, докато спортната кола на брат й си пробиваше с мъка път по оживеното шосе на юг…

Стилян Кънев завърши някак неочаквано диктовката, по средата на мисълта си.

— Да обработвам ли записа? — попита меко диктофонът, след като изминаха няколко минути.

— Край! — заяви колебливо Стилян и погледна гузно зеленото немигащо око на апарата. — Друго няма. Обработвай, данните!

— Обработвам данните — потвърди послушно диктофонът и в същия миг зеленото кръгче стана оранжево. В електронната памет на машината започваше сложна и прецизна работа. Неговият отчет за изминалия ден сега щеше да се превърне в цифри, графики и обобщения. Към тях щяха да се прибавят нови и нови данни, за да попълват ден след ден картината на експеримента, в който участвуваше. Научният опит, наречен като някогашните криминални романи „Операция Нептун“. По-точно би било — „Човекът и морето“. Един човек, въоръжен със знанията на хората от двадесет и първия век, с помощта на всичките тези умни машини, които се намираха в неговата подводна къщичка, трябваше да прекара в морските дълбини три седмици. Сам!… Сам да добива храната си, да възлага на изследователските прибори новите задачи, да диктува своите всекидневни отчети, в които точно и пълно да разказва как се чувствува сам човек в тази непривична за него среда. Сам в морето!…

И все пак дали беше сам?…

— Дявол знае какво означава тази проклета история! — каза гласно Стилян и притвори уморено очи.

— Може би трябва да разкажем всичко на диктофона, а? — отекна в отговор един глас, но това беше пак неговият глас, неговият собствен, малко дрезгав и плътен глас, макар че се разнасяше иззад гърба му. Ала този факт не направи никакво впечатление на младия мъж, който, без да се обръща, отвърна:

— Да почакаме още малко! Поне няколко дни да минат. Може би тогава всичко…

— Не очаквай чудеса! — възрази унило гласът, който идваше отзад. — Очевидно не става дума за халюцинации и миражи. Явлението е премного материално, за да го смятаме за илюзорно.

Стилян се извърна бавно. Не бързаше да отвори очи. А когато погледна, не се стърпя и се усмихна. Срещу него се усмихваше стеснително с неговата малко крива усмивка и с липсващия зъб дори още един Стилян от плът и кръв, със същото лице и коса, същия ръст, със същите мускулести ръце и белег от кучешки зъб на лявото кутре. Толкова идентичен с него беше този друг Стилян, че не можеше да се каже кой е „друг“ ог двамата. Тук не можеше да става дума за прилика или сходство на този втори Стилян с него, което би било признание, че той е функция от него, а само за пълна идентичност на двамата, за едно тъждествено равенство. А това надхвърляше границата на кошмарното, на ужаса от привидения и двойници и предизвикваше само усмивки на лицата им, колкото пъти се погледнеха.

Когато се появи „другият“ — това беше вчера вечерта — Стилян спеше. Събуди се с чувството, че го наблюдават. И го видя. Разбира се, усмихна се и затвори очи, после шумно се прозина като човек, който знае, че е напълно сам; в института бяха обсъждали нашироко въпроса за халюцинациите и кошмарите. В същия миг се досети, че те трябваше да се появят много по-късно, когато самотата за почне да му тегне, когато мисълта, че е единственият пионер в зелената бездна, започне да го гнети и да го плаши. Погледна наново — неговият двойник седеше на стола до леглото и внимателно го наблюдаваше, измъчван сякаш от подобни мисли. Беше облечен в съвсем същия спортен екип на леководолаз с емблемата на института, дори на врата му (!) беше вързан същият скиорски шал като неговия. Не вярващ на очите си, Стилян протегна ръка към коляното на видението пред себе си, абсолютно уверен, че ще срещне само въздуха. Но в следващия миг една друга ръка, която се бе протегнала със същата цел, стискаше здраво неговата — една топла човешка ръка!…

— Може би е по-добре да поспим, а? — подхвърли гостът; гласът му звучеше отегчено.

— Да поспим — съгласи се Стилян с тайна надежда, че когато се събуди, няма да има и помен от неговия двойник. Двамата легнаха и Стилян кисело се усмихна при мисълта, че другото легло — дали не беше предвидено заради това? — ще влезе най-сетне в употреба. Лежаха и мислеха. От време на време се надигаха да погледнат към другия, помамени от тайната надежда, че призракът вече е изчезнал, после пак се отпускаха със спотаени въздишки върху меките постели. А после умората надделя и те потънаха в неспокоен сън. Сега в кабинета се разнасяше еднакво юнашко хъркане й тихото бръмчене на машините, които снабдяваха подводната „къща“ с електричество, въздух и сладка вода, за да бъде животът на научния сътрудник Стилян Кънев лек и приятен по време на необикновения опит. Машините добросъвестно вършеха своята работа и никак не се интересуваха, че този земен пратеник в царството на Нептун беше станал двоен…