Ан Райс - Пандора

Това като че по — скоро изненада Мариус, отколкото да го развесели. Но баща ми ме придърпа към себе си и каза съвсем отчетливо:

— Лидия, Овидий не би изрекъл тези думи сега, а ти, задето си такъв… учен и философ едновременно, ще убедиш най — близките приятели на баща си, че добре знаеш, че Август с основание прогони Овидий от Рим и той никога не може да се върне вкъщи.

С други думи, той ми караше: „Престани да говориш за Овидий.“

Но Мариус непоколебимо падна пред мен на колене с хипнотичните си сини очи, хвана ръката ми, целуна я и каза:

— Ще предам поздравите ти, малка Лидия. Но баща ти е прав. Ние всички трябва да приемем цензурата, наложена от императора. Все пак сме римляни. — А после стори нещо много странно и ми заговори така открито, сякаш бях възрастен човек: — Смятам, Август Цезар е дал далеч повече на Рим, отколко сме се надявали, А и той също е поет. Написал с поема, наречена „Аякс“ и сам я е изгорил, понеже решил, че не е хубава.

Това бе най — значимият момент в живота ми. Бях готова да избягам с Мариус още тогава!

Можех обаче само да се въртя около него, докато излизаше от вестибюла и през портата.

Помахах му.

Той се спря.

— Довиждане, малка Лидия — каза ми. После тихо размени няколко думи с баща ми, когото чух да казва!

— Ти си луд!

Баща ми обърна гръб на Мариус, който тъжно ми се усмихна и изчезна.

— Какво ти каза? Какво се случи? — попитах баща си. — Какво има?

— Чуй ме, Лидия — отвърна той. — Срещала ли ся думата „сгоден“, докато си чела?

— Да, разбира се, татко.

— Ами, този скитник и мечтател има желание да се сгоди за невръстно момиче на десет години, защото на тази възраст момичето не може да се омъжи, а на него му остават години свобода, без да бъде наказан от императора. Такива неща се случват често.

— Не, не, татко — казах аз. — Аз никога няма да го забравя.

Мисля, чо го забравих на следващия ден.

През последвалите пет години не видях Мариус нито веднъж.

Помня това, защото бях на петнайсет и вече трябвате да се омъжа, а никак не ми се щеше. Успявах да се измъкна от брака година след година, преструвайки се на болна или луда, като изпадах в напълно неконтролируеми пристъпи. Но времето ми изтичаше. На практика бях годна за брак от дванайсетгодишната си възраст.

По това време всички се бяхме събрали в подножието на Палатинския хълм, за да наблюдаваме една свещена церемония — луперкалиите (Древноримски празник в чест на бог Пан, 15 февруари) — поредният от многобройните празници, неразривна част от живота на Рим.

Тогава луперкалиите, бяха много важни за нас, макар че няма как да свържем значимостта им с християнските представи за религия. Бе израз на набожност да се радваш на такъв празник, да участваш като гражданин и благочестив римлянин.

А освен това носеше и голямо удоволствие.

Така че аз стоях там, не много далеч от пещерата на Луперкал, и гледах с други млади жени как двама от избраните тази година мъже, опръскани с кръвта от принесени в жертва кози, обличаха окървавените кожи на животите. Не можех да виждам всичко много добре, но го бях гледала много пъти и когато преди години двама от братята ми участваха в празника, си бях проправила път най — отпред, за да мога да ги виждам.

Но сега виждах сравнително добре, когато всеки от двамата младежи избра своя компания и започна да тича около основата на Палатинския хълм. Придвижих се напред, защото така трябваше. Младежите удряха леко ръката на всяка млада жена с ивици козя кожа, която трябвате да ни пречисти и да ни направи плодовити.

Пристъпих напред и получих обредния удар, после отново отстъпих, като ми се щеше да съм мъж, за да мога да тичам около хълма с другите — мисъл, която често ме спохождаше пред живота ми на смъртна.

У мен се прокрадваха известни саркастични помисли относно „пречистването“, но на тази възраст вече се държах прилично на обществени места и в никакъв случай не бих унизила баща си или братята си.

Както знаеш, Дейвид, ивиците козя кожа се наричат „фебруа“, и оттам произлиза името на февруари. Но толкова за езика и неосъзнатата магия, която той носи в себе си. Луперкалиите вероятно са свързани с Ромул и Рем, а може би са отзвук от някое древно човешко жертвоприношение. В крайна сметка главите на младежите бяха опръскани с козя кръв. Настръхвам от това, защото по времето на етруските — дълго преди да се родя — ритуалът би бил далеч по — жесток.

Може би това е бил поводът Мариус да види ръцете ми. Защото ги бях разголила заради обредния удар, а и както вече разбра, като цяло бях доста шумна, смеех се с останалите, докато групата мъже продължаваха да тичат.